i 6bbe1fb40ba7fe1e

ме шамароса и ме хвърли на другия край на стаята. Дмитрий беше направил почти същото

нещо, когато пристигнах и го атакувах. Само че не бях прелетяла такова разстояние и

нямах толкова минимален ефект върху него.

Ударих се в задната част на дивана и о, Боже, болеше. Вълна на замайване мина през мен и

осъзнах колко идиотско е да се бия с някой в пъти по-силен от мен, когато бях губила кръв

през цялата седмица. Успях да се изправя и отчаяно започнах да мисля какъв да е

следващият ми ход. Нейтън, от своя страна, изглежда не бързаше да отвръща на атаката

ми. Всъщност, той още се смееше.

Оглеждайки се наоколо осъзнах един отчаян начин на действие. Инна стоеше близо до

мен. Движейки се с болезнено бавна скорост – но по-добре отколкото мислех, че мога –

стигнах до нея и обвих ръка около врата й. Тя изскимтя изненадана, а аз я придърпах още

по-близо до мен.

- Махай се оттук, - казах аз на Нейтън. - Махай се оттук или ще я убия.

Той спря да се смее, погледна ме за секунда и се засмя още по-силно.

- Ти сериозно ли? Наистина ли мислиш, че не мога да те спра, ако искам? И наистина ли

мислиш, че ми пука? Давай. Убий я. Има оше десетки като нея.

Да, това наистина не би трябвало да ме изненада, но дори аз бях изненадана неприятно от

това колко лесно той даваше живота на такъв верен слуга. Добре. Време е за план Б. Или

може би план Ж? Честно казано им губех бройката, а и никой от тях не беше добър така

или иначе.

- Ох!

Инна изневиделица ме удари с лакът в стомаха. Освободих я в изненадата си. Тя се завъртя

със сподавен писък и ме удари в лицето. Ударът не беше толкова силен колкото този на

Нейтън, но все пак ме събори. Опитах се да се хвана за нещо, каквото и да е, докато падах, но не успях. Ударих се в пода, гърбът ми се блъсна във вратата. Очаквах да дойде към мен, но вместо това тя се втурна през стаята и, Боже опази, се хвърли в защитна позиция пред

Нейтън.

Преди да успея напълно да осъзная колко странно бе това, че се опитва да защити някого, когото искаше да я остави да умре, вратата се отвори.

- Ох! - казах аз отново, след като тя ме удари и ме избута настрани.

Дмитрий влезе бързо. Изгледа лицата на всички ни и не се съмнявах, че моето показваше

следи от атаките и на Нейтън и Инна. Дмитрий стисна юмруци и се обърна към Нейтън.

Напомни ми за сбиването им в коридора, всичко беше гняв, злоба и жажда за кръв. Аз се

свих, готова за още един ужасен сблъсък.

- Недей, - предупреди го Нейтън със самодоволно изражение. - Знаеш какво каза Галина.

Докосни ме и изхвърчаш оттук.

Дмитрий мина през стаята и застана точно пред Нейтън, избутвайки Инна настрани сякаш

беше парцалена кукла.

- Ще си заслужава да се сблъскам с гнева й, особено щом й кажа, че си нападнал първи.

Роуз несъмнено носи следите от това.

- Не би го направил. - Той посочи към Инна, която все още стоеше замаяна на пода там, където Дмитрий я беше бутнал. Въпреки собствените ми контузии запълзях към нея.

Трябваше да видя дали е добре. - Тя ще каже истината. - Сега Дмитрий изглеждаше

самоуверен.

- Наистина ли мислиш, че Галина ще повярва на човек? Не. Когато й кажа как си нападнал

мен и Роуз от ревност, тя ще изпусне парата. Фактът, че ще бъдеш победен толкова лесно, ще бъде доказателство за това колко си слаб. Ще отрежа главата ти и ще взема кола на Роуз

от свода. През последния си миг ще гледаш как тя го забива в сърцето ти.

О, Боже. Това беше малко по-лошо от заплахата на Нейтън да ме изгори... Чакай. Моят

кол?

По лицето на Нейтън все още имаше мръснишка арогантност – поне според мен. Но

мисля, че Дмитрий видя нещо, което го задоволи, нещо, което го накара да мисли, че е има

по-силната ръка. Той видимо се успокои, усмивката му стана по-широка.

- Два пъти, - каза Дмитрий меко. - Два пъти те пускам - следващият път... следващият път

си мъртъв.

Стигнах до Инна и внимателно й подадох ръка.

- Добре ли си? - измърморих аз. С поглед изпълнен с омраза, тя отскочи и избяга надалеч.

Очите на Нейтън попаднаха върху мен и той започна да се отдръпва към вратата.

- Не, - каза той. - Два пъти я оставях да живее. Следващият път тя е мъртва. Аз

контролирам положението тук, не ти.

Нейтън отвори вратата и Инна се изправи, препъвайки се след него. Аз зяпах с отворена

уста събитията, които току-що се бяха случили. Не знаех кое от тях е по-обезпокоително.

Гледайки Дмитрий, се чудех какво да го попитам първо. Какво щяхме да правим? Защо

Инна беше защитила Нейтън? Защо Дмитрий го беше оставил да си отиде? Никой от тези

предизвикателни въпроси не стигна до устните ми, въпреки всичко.

Вместо това избухнах в сълзи.

Глава 22

Не плачех много често. И мразех, когато го правя. Последният път, когато го бях правила

пред Дмитрий, ръцете му моментално ме обгърнаха. Този път всичко, което получих бе

поглед, изпълнен със студенина и гняв.

- Вината е твоя! - извика той със стиснати юмруци.

Свих се назад, очите ми бяха широко отворени.

- Но той... той ме нападна...

- Да. И Инна. Човек! Оставила си да те нападне човек. - Не можеше да скрие подигравката

в гласа си. - Слаба си. Неспособна си да се защитиш, само защото отказваш да бъдеш

пробудена!