i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Не съм ти направила нищо. - Беше погрешната логика за стригой. Никоя от жертвите им

никога не им бе правила нещо.

- Съществуваш, - каза той. - Заемаш място тук и губиш времето на всички. Знаеш как да я

намериш – момичето Драгомир, а все пак не можеш да предложиш нищо дори малко

полезно, докато Беликов не си размърда задника и не те пробуди. А междувременно

Галина ме принуждава да си губя времето като те пазя и продължава да му помага, защото

я е убедил, че ти ще имаш невероятни качества в сравнение с нас.

Това беше интересно оплакване.

- Е... и какво ще направиш?

Само след едно мигване той стоеше пред мен. Да го видя толкова близо до мен събуди

онзи спомен в ума ми – той, хапещ Дмитрий и започващ всичко това. Гневна искра се

събуди в мен, но бързо угасна.

- Ще получа тази информация по един или друг начин, - изсъска той. - Кажи ми къде е тя.

- Знаеш къде е тя. В училището. - Нищо от тази информация не можеше да му бъде

полезно. Той знаеше къде е тя. Знаеше и къде е училището.

Погледът, който ми хвърли ми показа, че не е доволен от това, че му казвам нещо, което

вече знае. Протегна се, сграбчи ме за косата и болезнено опъна главата ми назад. Да нося

косата си пусната май не беше толкова полезно.

- Къде ще отиде? Няма да стои там завинаги. Ще отиде ли в колеж? В двореца? Те трябва

да са си направили планове за нея.

- Не знам какво са правили. Не съм там от известно време.

- Не ти вярвам, - изръмжа той. - Тя е прекалено ценна. Бъдещето й трябва да е планирано

отдавна.

- Ако е, никой не е споделил с мен. Напуснах прекалено рано.

Свих рамене, докато отговарях. Гняв изпълни очите му и, кълна се, те станаха още по-

червени.

- В капан си! Нали знаеш. Кажи ми сега и ще те убия бързо. Ако не го направиш ще те

пробудя, за да получа информацията и тогава ще те убия. Ще те подпаля като факла.

- Ти... ти ще ме убиеш, след като съм станала една от вас? - Глупав въпрос. Стригоите не

бяха лоялни помежду си.

- Да. Това ще го унищожи и веднъж щом Галина види колко неуравновесен е, аз ще се

върна на мястото си до нея, особено след като унищожа рода Драгомир.

- Няма начин.

Той се усмихна и докосна лицето ми, прокара пръсти през врата ми и синините по него.

- О, ще го направя. Нещата наистина ще са по-лесни за теб, ако ми кажеш сега. Ще умреш

в екстаз, вместо да изгориш жива. И на двамата ще ни хареса. - Той деликатно обхвана

гърлото ми с ръка. - Определено си проблем, но си красива – особено гърлото ти. Виждам

защо той те иска...

Противоречиви емоции бушуваха в мен. Логично, знаех, че това е Нейтън – Нейтън, когото

мразех, на първо място, защото беше превърнал Дмитрий. Но жаждата ми за ендорфини от

стригой също растеше и почти нямаше значение, че това е Нейтън. Това, което имаше

значение бе, че зъбите му бяха само на дъх разстояние от врата ми, обещаващи този

сладък, сладък делириум.

И докато едната му ръка държеше гърлото ми, другата се движеше надолу по кръста ми,

до извивката на бедрото ми. Имаше страстна нотка в гласа на Нейтън, сякаш искаше да

направи повече от това да ме ухапе. И след толкова много сексуални сблъсъци с Дмитрий

– сблъсъци, които никога не водеха до нищо – тялото ми почти не се интересуваше от това

кой го докосва. Можех да затворя очи и нямаше да има значение чии зъби се впиваха в мен

или чии ръце събличаха дрехите ми. Само следващата доза щеше да има значение. Можех

да затворя очи и да си представям, че това е Дмитрий, изгубена във всичко това, докато

устните на Нейтън галеха кожата ми...

Освен това, както една малка, разумна част от мен припомни, Нейтън не искаше просто

секс и кръв. Той евентуално искаше да ме убие.

Което беше някак иронично. Бях готова да бъда убита, когато дойдох тук, за да не стана

стригой. Сега Нейтън ми предлагаше това. Дори и ако първо ме превърнеше, той

планираше да ме убие веднага след това. И по единия и по другия начин нямаше да се

налага да прекарам вечността като стригой. Трябваше да приемам това за добре дошло.

Но точно тогава, докато тялото ми крещеше за ухапването му и момента на пълно щастие, осъзнах нещо с изумителна яснота: аз не исках да умра. Може би защото бях изкарала

почти цял ден без ухапване, нещо бунтовническо се събуди в мен. Нямаше да му позволя

да направи това с мен. Нямаше да го оставя да преследва Дмитрий. И по дяволите, със

сигурност нямаше да го оставя да хване Лиса.

Пробивайки си път през този ендорфинов облак, който все още висеше около мен, събрах

цялата си воля. Зарових се надълбоко, спомняйки си годините на тренировки и всичките

уроци, които Дмитрий ми беше преподавал. Беше трудно да достигна до всички спомени и

се докоснах само до няколко. И все пак и тези няколко бяха достатъчни да ме пришпорят

да действам. Втурнах се напред и ударих Нейтън. И не постигнах нищо. Той не помръдна.

По дяволите, не зная дори дали го усети. Изненадата, изписана на лицето му, изведнъж се

превърна във веселие и той се засмя по онзи ужасен начин, по който стригоите се смеят –

жестоко и без никаква истинска радост. Тогава, с най-голямото възможно спокойствие, той