i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Не си. Боже Господи. Бих се заклел, че си пияна, само че... аурата все още не е такава.

Какво има? - Той прокара пръсти през тъмната си коса. Беше типичен за него жест на

вълнение.

- Свърших тук, - отговорих аз, опитвайки се да бъда възможно най-учтива. Защо бях

поискала да го видя отново? Струваше ми се толкова важно, когато пристигнах за първи

път. - Върни ме обратно, моля те.

Той отвори устата си, за да каже нещо, после замръзна за няколко секунди.

- Какво е това на врата ти? - Той се протегна напред и объркана или не, аз успях да се

изплъзна доста експедитивно.

Нямах представа какво е видял на врата ми и не исках да разбирам.

- Не ме докосвай.

- Роуз, това прилича на…

- Върни ме обратно, Ейдриън! - Дотук с учтивостта ми.

- Роуз, нека помогна…

- Върни. Ме. Обратно!

Извиках това и тогава за първи път успях сама да изляза от съня на Ейдриън. Напуснах

съня напълно и се събудих на дивана. Стаята беше тиха и спокойна, единственият звук

беше от бързото ми дишане. Чувствах се напълно объркана. Обикновено толкова скоро

след ухапването се чувствах щастлива и сякаш летях. Сега срещата с Ейдриън бе оставила

част у мен объркана и тъжна. Станах и отидох до банята. Запалих лампата и потрепнах. В

другата стая не беше много светло. Щом очите ми се приспособиха, се наведох към

огледалото и отместих косата си, така че да виждам. Ахнах от това, което видях.

Навсякъде по врата ми имаше синини, както и белези от по-нови рани. Около мястото,

където Дмитрий тъкмо ме беше ухапал, можех да видя и засъхнала кръв.

Изглеждах... като кървава курва.

Как така не бях забелязала това преди? Намокрих една кърпа и започнах да търкам врата

си, опитвайки се да изтрия кръвта. Продължих да търкам, докато кожата ми не стана

розова. Това ли беше? Имаше ли още? Това изглеждаше най-лошо. Чудех се колко ли е

видял Ейдриън. Косата ми беше спусната и бях сигурна, че повечето от нея покриваше

врата ми.

Бунтараска мисъл мина през главата ми. Какво значение имаше дали Ейдриън е видял

нещо или не? Той не разбираше. Нямаше никакъв начин дори да се приближи до това. Аз

бях с Дмитрий. Да, той беше различен..., но не чак толкова различен. И бях сигурна, че

мога да намеря начин да оправя нещата без да стана стригой. Просто още не знаех как.

Опитах се да се успокоя отново и отново, но синините сякаш ме гледаха. Излязох от

банята и се върнах на дивана. Включих телевизора без всъщност да го гледам и след

известно време щастливата мъгла отново падна върху мен. Скоро изключих телевизора и

отново заспах. Този път сънищата ми си бяха мои собствени.

На Дмитрий му отне известно време да се върне отново. И под „известно време” имам

предвид почти цял ден. Докато дойде този момент, ставах дръпната, едновременно защото

ми липсваше той и защото ми липсваше ухапването. Обикновено ме посещаваше два пъти

на ден, така че досега това беше най-дългото време, което бях изкарвала без ендорфин.

Трябваше да правя нещо, така че се разсейвах с това да се направя възможно най-красива.

Започнах да ровя из роклите в гардероба си и избрах една копринена с цвят на слонова

кост и лилави цветя, деликатно изрисувани върху тъканта. Пасна ми като на закачалка.

Исках да вдигна косата си, ала след като отново видях синините, реших, че пусната е по-

добре. Наскоро се бях снабдила с маша и грим, така че оформих косата си внимателно,

като направих в краищата й перфектни малки къдрици. Щом станах готова, погледнах

щастливо отражението си в огледалото, сигурна, че и Дмитрий ще бъде доволен. Всичко,

което трябваше да направя сега, бе да сложа някое от изисканите бижута, които Дмитрий

ми беше подарил. Но когато се обърнах, без да искам забелязах, че съм пропуснала да

закопчая една от закопчалките. Протегнах се, за да я оправя, но не можех да стигна до нея.

Беше на перфектното място, точно извън обхвата ми.

- По дяволите, - измърморих, все още борейки се със закопчалката. Пукнатината в

съвършенството ми. Точно тогава чух вратата в другата стая да се отваря, а след това и

издайническият шум от поднос, поставен на масичката за кафе. Момент на късмет.

- Инна! - извиках аз, излизайки от банята. - Трябваш ми, за да...

Започна да ми се гади и когато влязох в хола видях, че Дмитрий не беше източника на

шума. Беше Нейтън.

Челюстта ми увисна. Инна стоеше близо до него и търпеливо чакаше до подноса със

сведени очи, както винаги. Веднага я игнорирах и погледнах обратно към Нейтън.

Вероятно все още беше на пост, но това всъщност никога не включваше влизането му

вътре. За пръв път от известно време бойните ми инстинкти се събудиха, преценявайки, че

имам някакви възможности за бягство. Страхът ми ме подтикна да се върна обратно, но

така щях да съм в капан в банята. Най-добре беше да остана там, където съм. Дори и да не

можех да напусна стаята, така имах най-много място за маневриране.

- Какво правиш тук? - попитах, изненадана от това колко спокойна звуча.

- Справям се с един проблем.

Не ми трябваха никакви подсказки, за да открия подтекста тук. Аз бях проблемът. Още

веднъж се преборих с желанието да се върна назад.