i 6bbe1fb40ba7fe1e

предвид колко гадна бях обикновено с него, можех да разбера как се чувства.

- Здравей, Роуз, - рече той. Гласът му звучеше несигурен, сякаш се страхуваше, че може да

му правя номер.

- Изглеждаш добре днес, - казах му. Беше вярно. Носеше тъмни джинси и блуза с щампа и

копчета в светлосиньо и тюркоазено, която пасваше фантастично на тъмно зелените му

очи. Тези очи обаче изглеждаха уморени. Уморени. Това беше малко странно. В тези

сънища той можеше да променя формата на света и дори нашия външен вид, както си

искаше със съвсем малко усилие. Можеше да изглежда перфектно, но въпреки това

отразяваше умората на истинският свят.

- Ти също. - Гласът му все още беше предпазлив, докато ме оглеждаше от глава до пети.

Все още бях в прилепналата лятна рокля, косата ми беше спусната, сапфирите висяха

около врата ми. - Това прилича на нещо, в което аз бих те облякъл. В него ли заспа?

- Да. - Пригладих долната част на роклята, мислейки си колко красиво изглежда. Чудех се

дали Дмитрий я е харесал. Не беше казал нищо конкретно, но през цялото време ми

казваше, че съм красива. - Не мислех, че ще се върнеш.

- И аз не мислех, че ще се върна.

Погледнах към него. Изобщо не беше себе си.

- Пак ли се опитваш да разбереш къде съм?

- Не, вече не ме интересува. - Той въздъхна. - Единственото, което ме интересува, е, че не

си тук. Трябва да се върнеш, Роуз.

Скръстих ръце и се подпрях на парапета на верандата.

- Ейдриън, не съм готова за нищо романт...

- Не заради мен, - възкликна той. - Заради нея. Трябва да се върнеш заради Лиса. Заради

това съм тук.

- Лиса...

Събуждащото се Аз беше напомпано с ендорфини, които се пренасяха и тук. Опитах се да

си спомня защо трябва да бъда разтревожена за Лиса. Ейдриън пристъпи крачка напред и

започна да ме изучава внимателно.

- Да, нали знаеш, Лиса? Най-добрата ти приятелка? Онази, на която си обещала и която се

закле да защитаваш?

Заклатих краката си напред назад.

- Не съм давала никакви обети.

- Какво, по дяволите, ти има?

Не ми хареса развълнувания му тон. Разваляше доброто ми настроение.

- На теб какво ти има?

- Не се държиш като себе си. Аурата ти... - Той се намръщи, неспособен да продължи.

Засмях се.

- О, да. Ето го, започва се. Магичната, мистериозна аура. Нека позная. Черна е, нали?

- Не... тя... - Той продължи да ме изучава подробно няколко дълги секунди.

- Едва мога да я видя. Тя е навсякъде. Какво става, Роуз? Какво става в света на

пробудените?

- Нищо не става, - казах аз. - Нищо, освен това, че съм щастлива за първи път в живота си.

Защо се държиш така странно изведнъж? Преди беше забавен. Веднъж да съм щастлива и

ти идваш странен и скучен.

Той коленичи пред мен без никакви следи от хумор.

- Нещо не е наред с теб. Не мога да кажа какво...

- Казах ти, добре съм. Защо продължаваш да идваш и да се опитваш да разваляш нещата?

– Беше истина, отчаяно исках да дойде преди известно време, но сега... ами, това не беше

толкова важно. Нещата с Дмитрий вървяха добре, само трябваше да се справя и с онези не

толкова добри части.

- Казах ти, не съм тук заради себе си. Тук съм заради Лиса. - Той погледна нагоре към мен

с широко отворени очи и сериозен. - Роуз, умолявам те да се върнеш вкъщи. Лиса се

нуждае от теб. Не зная какво й има и не зная как да й помогна. Никой друг не знае.

Мисля... мисля, че само ти можеш. Може би това, че си далеч я наранява. Може би това не

е наред и с теб, и затова се държиш така странно. Ела си вкъщи. Моля те. Ще излекуваме и

двете ви. Ще разрешим всичко заедно. Тя се държи толкова странно. Безрасъдна е и не й

пука за нищо.

Поклатих глава.

- Това, че съм далеч не ми е проблемът. Вероятно не е и нейният проблем. Ако наистина е

разтревожена за Духа, трябва отново да започне да взима лекарствата си.

- Не е разтревожена; точно това е проблемът. По дяволите. - Той се изправи и започна да

крачи наоколо. - Какво ви има на вас двете? Защо никоя от вас не може да види, че нещо не

е наред?

- Може би проблемът не е в нас, - казах аз. - Може би ти си представяш разни неща.

Ейдриън се обърна към мен и отново ме изгледа от горе до долу.

- Не. Не съм аз. - Нищо от това не ми харесваше - нито тонът му, нито изражението, нито

думите. Вълнувах се да го видя, но сега се обиждах от това, че разваля хубавото ми

настроение. Не исках да мисля за нищо такова. Беше прекалено трудно.

- Виж какво, - рекох аз. - Радвах се, че те виждам тази вечер, но вече не, не и ако ще ме

обвиняваш и ще изискваш нещо от мен.

- Не се опитвам да правя това. - Гласът му беше нежен – ядът беше изчезнал. - Последното

нещо, което искам е да те направя нещастна. Грижа ме е за теб. Грижа ме е и за Лиса.

Искам и двете да бъдете щастливи и да живеете така, както искате..., но не и когато и двете

сте поели пътища, които ще ви унищожат.

Това, което каза почти имаше смисъл. Почти звучеше разумно и искрено. Поклатих глава.

- Не се забърквай в това. Аз съм там, където искам да съм и няма да се върна. Лиса си

решава сама. - Скочих от парапета. Светът се завъртя малко и аз се препънах. Ейдриън

хвана ръката ми, а аз се изплъзнах. - Добре съм.