i 6bbe1fb40ba7fe1e

никаква защита. - Кралицата направи пауза с почит. - Беликов беше добър мъж.

Моето име естествено не се спомена. Сякаш не бях съществувала.

Тя никога не ме харесваше, особено след като смяташе, че ще избягам с Ейдриън. Както и

да беше, Лиса забеляза Татяна да гледа замислено към Ейдриън и Ейвъри, които

флиртуваха. Беше трудно да се каже дали кралицата не одобряваше това. С

купонджийската й страна, Ейвъри изглеждаше подходящо момиче – като изключим това,

че Татяна искаше Лиса и Ейдриън накрая да бъдат заедно.

- Не се нуждая от никаква защита в момента, - заяви Лиса учтиво, сърцето й се сви.

- Не, но ще бъдеш извън училище скоро. Смятаме, че сме намерили перфектни кандидати

за теб. Един от тях е жена – за твой късмет.

- Джанин Хатауей ми предложи да бъде мой пазител, - рече Лиса изведнъж. Не знаех това, но докато говореше прочетох историята в ума й. Майка ми й беше предложила не много

дълго, след като заминах. Бях малко шокирана. Майка ми бе много лоялна към сегашния й

поверен. Това трябва да е било голяма крачка за нея.

- Джанин Хатауей? - веждите на Татяна се вдигнаха до основата на косата й. - Сигурна

съм, че тя има други поверени. Не, ние имаме много по-добри избори. Тази млада дама е

само с няколко години по-голяма от теб.

По-добър избор от Джанин Хатауей? Не точно. Преди Дмитрий, майка ми беше златният

критерий, от които обмислях каква пазителка да бъда.

"Младата дама" на Татяна бе несъмнено някоя под контрола на кралицата - и по-важното, не беше Хатауей. Кралицата не харесваше майка ми много повече от мен.

Веднъж, когато Татяна ме изгони за нещо, тя спомена мъж, с когото майка ми се бе

забъркала - някой, който подозирах, че бе моят баща, тип, наречен Ибрахим. Забавното

беше, че кралицата почти звучеше така, сякаш се е интересувала преди от този тип и се

заучдих дали това не беше причината да не харесва семейството ми.

Лиса се усмихна любезно и стегнато на кралицата и й благодари за загрижеността. И двете

с Лиса разбрахме какво става. Това беше играта на Татяна. Всеки бе част от плана й и

нямаше начин да се обърне срещу нея. В един кратък момент на Лиса й хрумна отново

онази странна мисъл за нещо, което Виктор Дашков й бе казал преди време. Извън

неговите убийствено луди и отвличащи планове, Виктор също искаше да започне

революция сред мороите. Той смяташе, че силата за разпределение бе свършила - нещо, в

което Лиса вярваше понякога - и това беше нечестно владение на тези с прекалено много

контрол. Моментът изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Виктор Дашков беше луд

негодник, чиито идеи не заслужаваха признание.

Тогава, толкова бързо, колкото възпитанието позволяваше, Лиса се извини на кралицата и

се запъти през вратата, чувствайки се сякаш ще експлодира от скръб и гняв. Тя почти

налетя на Ейвъри.

- Добре, - каза Ейвъри. - Мислиш ли, че Рийд ще ме изложи повече? Двама души се

опитаха да завържат разговор с него и той продължава да ги плаши. Всъщност каза на

Робин Бадика да млъкне. Имам предвид, да, тя продължаваше ли, продължаваше, но все

пак. Това не е готино. - Драматичното раздразнение на Ейвъри изчезна веднага, щом

погледна лицето на Лиса. - Хей, какво има?

Лиса хвърли бърз поглед към Татяна и след това се обърна отново към Ейвъри, утешавайки

се от синьо-сивите очи на приятелката си.

- Имам нужда да се махна от тук. - Лиса си пое дълбок и тих въздух. - Помниш ли

хубавите неща, за които ни казваше, че знаеш? Кога ще се случат?

Ейвъри се усмихна.

- Веднага щом поискаш.

Върнах се към себе си, седейки на бордюра. Емоциите ми все още бушуваха лудо и очите

ми се бореха със сълзите. Ранните ми съмнения бяха потвърдени: Лиса не се нуждаеше от

мен повече... имах онова чувство, че там има нещо особено, което се случва и не можех да

се включа. Предполагах, че вината й от коментарите на Мия или вътрешните ефекти от

Духа може и да й въздействаха, но все пак... тя не беше същата Лиса.

Стъпки по паважа ме накараха да погледна. От всички хора, които можеха да ме намерят

очаквах Ейб или Виктория. Но не беше никой от тях. Беше Йева.

Старата жена стоеше там, с шал, омотан около тесните й рамене и острите й, хитри очи

гледаха надолу към мен неодобрително. Въздъхнах.

- Какво се е случило? Да не би къща да е паднала върху сестра ти? - попитах аз. Може би

имаше полза от бариерата, която издигаха езиците. Тя сви устни.

- Не можеш да останеш тук повече, - рече тя.

Устата ми зина.

- Ти... ти говориш англисйки?

Тя изсумтя.

- Разбира се.

Започнах.

- През цялото време си се преструвала, че не говориш? Караше Пол да се прави на

преводач?

- Лесно е, - отговори тя простичко. - Избягваш много от досадните разговори, когато не

говориш езика. И открих, че американците водят най-досадните разговори.

Все още бях втрещена.

- Ти дори не ме познаваш! Но от първия ден ме третираш ужасно. Защо? Защо ме мразиш?

- Не те мразя. Но съм разочарована.

- Разочарована? От?

- Сънувах, че ще дойдеш.

- Чух това. Много ли сънуваш?

- Понякога, - рече тя. Лунната светлина проблясваше в очите й, като увеличаваше

извънземния й вид. Хлад полази по гръбнака ми. - Понякога сънищата ми са истински.