i 6bbe1fb40ba7fe1e

Обеща да напуснеш това място и не изглеждаш от типа хора, които се отметват от думите

си.

- Не съм.

- Роуз!

Виктория се показа изведнъж от вратата. Брей, това беше бързо. Павел хладнокръвно я

теглеше за ръката. Косата й бе разрошена и презрамката на роклята й се смъкваше по

рамото й. Лицето й бе смесица от скептичност и гняв.

- Какво направи? Този тип дойде и каза на Ролан да се разкара и че никога повече няма да

ме види. И тогава... Ролан се съгласи. Той просто си тръгна.

Намерих за малко смешно това, че Виктория незабавно обвини мен за това. Вярно, бях

отговорна, но Ейб стоеше точно там. Не бе тайна кой беше служещият. Въпреки това

започнах да защитавам действията си.

- Той те използваше, - казах аз.

Кафявите очи на Виктория се бяха насълзили.

- Той ме обича.

- Ако наистина те обича защо започна да ме сваля веднага, щом ти се обърна?

- Не го е направил!

- Той е този, от когото Соня е забременяла.

Дори на мъждивата светлина по алеята видях как лицето й пребледнява.

- Това е лъжа.

Вдигнах ръце.

- Защо да си го измислям? Искаше да си направи планове с мен веднага, щом ти си

заминеш от града.

- Ако наистина го е направил, - рече тя с треперещ глас, - това е, защото ти си му

позволила.

Зинах. До мен Ейб слушаше мълчаливо със самодоволен вид на лицето си. Беше толкова

самодоволен и вероятно смяташе, че се е оказал прав. Исках да го фрасна, но Виктория

беше моята грижа.

- Как можеш да си го помислиш? Аз съм твоя приятелка! - казах й аз.

- Ако беше моя приятелка нямаше да се държиш по този начин. Нямаше да се опитваш да

застанеш на пътя ми. Държиш се сякаш обичаш брат ми, но няма как да е така - няма

начин да разбираш наистина какво е любовта!

Не разбирах любовта? Тя луда ли беше? Ако само знаеше какво трябваше да жертвам за

Дмитрий, какво направих, за бъда където съм сега... всичко заради любовта. Тя беше тази, която не можеше да разбере. Любовта не беше хвърляне в задната стаичка по време на

купон. Бе нещо, за което живееш и умираш. Емоциите ми бушуваха, онова мрачно,

спотаено чувство в мен, ме накара да поискам да се развихря в замяна на ужасното й

обвинение. Отне ми най-силните опити, докато си спомних, че тя вече бе наранена, че

беше казала това, само защото беше объркана и разстроена.

- Виктория, аз наистина разбирам и съжалявам. Правя това, само защото си ми приятелка.

И ме е грижа за теб.

- Ти не си ми приятелка, - изсъска тя. - Ти не си част от това семейство. Не разбираш нищо

за нас или начина, по който живеем! Иска ми се никога да не беше идвала тук.

Тя се обърна и се отдалечи, влизайки обратно вътре през дългата редица от купонясващи

хора. Сърцето ме болеше, докато я наблюдавах. Обърнах се към Ейб.

- Тя ще се опита да го намери.

Той все още беше с онова проклето знаещо изражение.

- Няма значение. Той няма какво да прави с нея вече. Не и ако цени хубавкото си личице.

Тревожех се за Виктория, но имах странното чувство, че Ейб бе прав за Ролан. Ролан

повече нямаше да бъде използвач. А колкото до следващото момче на Виктория... е, това

беше грижа за друг ден.

- Хубаво. Тогава приключихме тук. Не ме следвай повече, - изръмжах.

- Спази си обещанието да напуснеш Бая и няма да ми се наложи.

Присвих очи.

- Казах ти: винаги спазвам обещанията си.

И докато бързах към къщата на Беликови се зачудих дали беше истина. Случката с Ейб и

Виктория бе като студена вода върху лицето ми. Какво правех тук? До определена степен

Ейб беше прав... Заблуждавах себе си, че семейството на Дмитрий беше и мое и трябваше

да ме утешават за скръбта ми по него. Но те не бяха. Това не беше моят дом. И Академията

не беше моят дом, вече не. Единственото нещо, което ми остана беше обещанието –

обещанието ми към Дмитрий. Обещанието, което някак забравих, след като дойдох тук.

Някои от Беликови бяха по леглата, когато се прибрах, но други бяха във всекидневната.

Промъкнах се тихо в стаята си, като зачаках тревожно Виктория да си дойде. Половин час

по-късно чух стъпки по стълбите и звука от затварянето на вратата й. Почуках внимателно.

- Виктория, - прошепнах високо. - Аз съм. Моля те, говори с мен.

- Не! – чу се отговорът. - Никога вече не искам да говоря с теб.

- Виктория...

- Махай се!

- Просто се тревожа за теб.

- Ти не си брат ми! Дори не си ми сестра. Нямаш място тук!

Ауч. Гласът й заглъхна срещу вратата, но не исках да рискувам спор в коридора и другите

да чуят. Като отивах към стаята ми сърцето ми се късаше, спрях и се загледах в

огледалото. Тогава осъзнах, че тя беше права. Дори Ейб беше прав. Бая не беше моето

място. За секунда оскъдните ми притежания бяха опаковани, но се поколебах преди да

тръгна надолу. Затворената врата на Виктория се взираше в мен и трябваше да се преборя

с желанието да почукам отново. Ако го направех щеше да избухне нов спор. Или може би

дори нещо по–лошо - тя щеше да ми прости и тогава щях да поискам да остана завинаги,

потънала в удобството на семейството на Дмитрий и техния обикновен живот. Поемайки

си дълбоко въздух се запътих надолу по стълбите и излязох от предната врата. Исках да се

сбогувам с другите, но се притеснявах, че ще стане същото нещо - че ще погледна в лицата