i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Защо не останеш тук?

Беше свръхестествено, толкова подобно на разговора, който проведох с Виктория. И моят

отговор бе подобен.

- Не зная какво ще правя, ако остана тук.

- Намери си работа. Живей с Беликови. Те те обичат, знаеш това. Вписваш се в тяхното

семейство.

Онова топло, любящо чувство се върна отново и пак се опитах да си представя себе си,

седнала при тях, работеща в магазин като този или чакаща маси.

- Не знам, - казах аз. Бях като развалена грамофонна плоча. - Просто не зная дали това е

правилното място за мен.

- По-добре от алтернативата, - отвърна той. – По-добре от бягането без определена цел, от

това да се хвърлиш в опасността. Това не е никакъв избор.

И все пак това бе причината, поради която дойдох в Сибир на първо място. Вътрешният

ми глас ме смъмри: "Дмитрий, Роуз. Забрави ли Дмитрий? Забрави ли как дойде тук, за да

го освободиш, както той би искал? А беше ли наистина това, което той би искал? Може би

искаше да остана на сигурно. Просто не знаех и без повече помощ от Мейсън изборите ми

бяха дори по-объркващи. Мислите за Мейсън изведнъж ме подсетиха за нещо, което бях

забравила.

- Когато говорихме преди... ами, говорихме за това какво Лиса и Оксана могат да правят.

Ами ти?

Марк присви очите си.

- Какво искаш да кажеш?

- Някога... някога натъквал ли си се на, ъм, духове?

Изминаха няколко мига и тогава той издиша.

- Надявах се това да не ти се е случвало.

Изненадах се колко успокоена се почувствах, когато разбрах, че не съм сама в духовните

ми изживявания. Въпреки че сега разбирах, че като съм умряла и съм била в света на

смъртта съм станала мишена на духовете, това си оставаше едно от най-плашещите неща

от това да бъдеш целунат от сянката.

- Без да го искаш ли се случи? - попитах аз.

- Първоначално. После се научих да го контролирам.

- Аз също, - Внезапно си припомних хамбара. - Всъщност, това не е изцяло вярно.

Снижих гласа си повече и бързо разказах какво се бе случило по време на пътуването ми

със Сидни. Не бях говорила с никого за това.

- Никога повече не прави това, - рече той строго.

- Но аз не исках да става така! Просто се случи.

- Паникьосала си се. Нуждаела си се от помощ и някаква част от теб е повикала духовете.

Не го прави. Не е правилно и е лесно да изгубиш контрол.

- Дори не знам как го направих.

- Както казах, липса на контрол. Никога повече не оставяй паниката да извлече най-

доброто от теб.

Една стара жена мина покрай нас с кърпа на главата си и кошница със зеленчуци в ръка.

Изчаках да отмине преди да попитам Марк:

- Защо се биха за мен?

- Защо мъртвите мразят стригоите. Стригоите са неестествени, нито живи, нито мъртви -

просто съществуващи в някаквo състояние между това. Точно както ние усещаме това зло, и духовете го усещат.

- Изглежда биха могли да бъдат добро оръжие.

Това лице, обикновено спокойно и отворено, се намръщи.

- Опасно е. Хората като теб и мен вече ходят по ръба на мрака и лудостта. Да викаме

мъртвите просто така само ни приближава до падането от този ръб и от губенето на

разсъдъка ни. - Погледна бързо часовника си и въздъхна. - Виж, трябва да тръгвам, но

говоря сериозно, Роуз. Остани тук. Стой далеч от неприятности. Бори се със стригоите, ако

се доближат до теб, но не ги търси слепешката. И определено остави духовете на мира.

Беше повече от съвет, който можеш да получиш в бакалски магазин, и със сигурност

такъв, който не бях сигурна, че ще послушам. Но му благодарих и предадох поздрави на

Оксана преди да плати и тръгне. Бях поела обратно към квартала на Олена, когато свих зад

ъгъла и налетях право на Ейб. Беше в крещящия си вид, както винаги, носещ това скъпо

палто и жълто-златист шал, който подхождаше на златното му бижу. Неговите пазители

кръжаха наоколо и той премина небрежно срещу построената от тухли стена.

- Значи за това дойде в Русия. За да отидеш до пазара като селянка.

- Не, - рекох аз. - Разбира се, че не.

- Тогава просто разглеждаш?

- Не. Просто помагам. Престани да се опитваш да измъкнеш информация от мен. Не си

толкова умен за колкото се мислиш.

- Това не е вярно, - отговори той.

- Виж какво, казах ти вече. Дойдох тук, за да кажа на Беликови новините. Така че се върни

и кажи на този, за когото работиш, че е само това.

- А аз ти казах и преди да не ме лъжеш, - рече той. И отново съзрях онзи случаен микс от

опасност и хумор. - Нямаш си и идея колко търпелив бях с теб. От всеки друг щях да се

сдобия с информацията, която ми е нужна още онази първа нощ.

- Късметлийка съм, - отвърнах аз. - И какво сега? Ще ме повалиш на алеята и ще ме биеш, докато не ти кажа защо съм тук? Вече губя интерес към цялата тази страшна и шефска

заплашителна процедура.

- А аз губя търпението си към теб, - отговори той. Тогава хуморът изчезна и както се беше

втренчил в мен, не можех да не забележа, че беше по-добре оформен от повечето морои.

Много от мороите избягват сбиванията, но нямаше да бъда изненадана, ако Ейб беше

смачкал толкова хора, колкото и пазителите му. - И честно ли? Вече не ме интересува защо

си тук. Просто трябва да си отидеш. Сега.

- Не ме заплашвай, старче. Ще се махна, когато аз поискам. - Беше смешно, току-що бях