i 6bbe1fb40ba7fe1e

Изведнъж братът на Ейвъри, Рийд, се появи на вратата.

- Готова ли си? – попита я той. Всеки път, когато проговяраше, звучеше сякаш грухти.

Ейвъри хвърли триумфален поглед на двамата.

- Виждате ли? Милият ми брат е дошъл да ме изпрати преди онези патрулиращи да

започнат да ми викат да се махна. Сега Ейдриън ще трябва да измисли нов и вълнуващ

начин да докаже рицарството си.

Рийд не изглеждаше много галантен или рицарски, но предположих, че е било мило от

негова страна да дойде, за да я изпрати до стаята й. Това, че дойде в точния момент беше

малко зловещо. Може би тя беше права за това, че той не беше такъв, за какъв то хората

винаги го мислеха.

Веднага щом Ейвъри си тръгна Лиса се върна към Кристиан.

- Наистина ли говориш сериозно? Да взема Джил вместо теб?

- Да, - отвърна Кристиан. Той опита отново да легне в скута й, но тя го отблъсна. – Но ще

броя секундите до завръщането ти.

- Не мога да повярвам, че вземаш това на шега.

- Не е вярно, - рече той. – Виж, не исках да те разстройвам. Но наистина... просто не искам

да се разправям с всичката царствена драма. А и ще е добре за Джил. – той се намръщи. –

Нямаш нищо против нея, нали?

- Та аз дори не я познавам, - каза Лиса. Все още беше разстроена, дори повече отколкото

очаквах, което беше странно.

Кристиан хвана ръцете на Лиса и изражението му стана сериозно. Тези сини очи, които тя

толкова обичаше, смекчиха малко яда й.

- Моля те, не се опитвам да те разстроя. Ако е наистина толкова важно...

И просто така гневът на Лиса изчезна. Беше рязко, просто една смяна.

- Не, не. Мога да взема Джил, макар че не съм сигурна, че ще й хареса да е с нас и да

прави каквото измисли Ейвъри.

- Остави Джил на Мия. Тя ще се занимава с нея през уикенда.

Лиса кимна, чудейки се защо той бе толкова заинтересован от Джил.

- Добре. Но не искаш да дойдеш, защото не харесваш Ейвъри, нали?

- Не, харесвам Ейвъри. Тя те кара да се усмихваш повече.

- Ти ме караш да се усмихвам.

- Затова добавих “повече”, - Кристиан целуна нежно ръката на Лиса. – Толкова си тъжна, откакто Роуз замина. Радвам се, че излизаш с някого другиго, имам предвид, не че не

можеш да получиш всичко, от което се нуждаеш, от мен.

- Ейвъри не е заместничка на Роуз, - каза Лиса бързо.

- Знам. Но ми напомня за нея.

- Какво? Нямат нищо общо.

Кристиан се изправи и седна до нея, като опря лицето си на рамото й.

- Ейвъри е каквото Роуз беше някога, още преди вие да заминете.

И двете с Лиса се спряхме и се зачудихме. Дали той беше прав? Преди силите на Духа да

започнат да се проявяват в Лиса, с нея живеехме по онзи купонджийски начин. И да, през

половината време аз бях тази, която измисляше лудории, с които да си запълним времето и

да се забъркаме в беда. Но дали бях чак такава, каквато Ейвъри изглеждаше понякога?

- Никога няма да има друга Роуз, - каза Лиса тъжно.

- Да, няма, - съгласи се Кристиан. Той я целуна бързо и нежно по устните. – Но ще има

други приятели.

Знаех, че той беше прав, но не можех да не изпитам малко ревност. Не можех и да не се

притесня. Краткото раздразнение на Лиса бе някак тъжно. Можех да разбера защо искаше

Кристиан да иде с нея, но поведението й беше малко гадно, а почти ревнивата й

тревожност към Джил също бе странна. Лиса нямаше причина да се съмнява в чувствата

на Кристиан, със сигурност не и заради някоя като Джил. Настроенията на Лиса ми

припомниха прекалено много за старите дни.

Най-често тя беше преуморена, но някакъв инстинкт – може би част от връзката – ми

казваше, че греша. Беше някакво преливащо чувство, което не можех съвсем да удържа,

като вода, която се изплъзва през пръстите ми. И все пак, инстинктите ми бяха прави

преди и реших да проверявам Лиса по-често.

Глава 12

Да бъда с Лиса ме остави с повече въпроси, отколкото с отговори и така, без ход за

действия, продължих да стоя при Беликови през следващите няколко дена.

Попаднах в тяхната нормална рутина, отново изненадана от това колко лесно бе. Опитах се

да бъда полезна, вършейки всяка дребна работа, която ми възлагаха, дори стигна дотолкова

далеч, че да гледам бебето (нещо, с което не се чувствах изцяло комфортно, тъй като

тренировките не оставяха много време за следучилищни работи, като да гледаш бебета).

Йева ме наблюдаваше през цялото време, никога не казваше и думичка, но винаги гледаше

неодобрително. Не бях сигурна дали искаше да си тръгна или това бе просто начинът, по

който винаги гледаше. Другите, междувременно, не ме разпитваха изобщо. Бяха възхитени

от това да ме имат наоколо и го правеха очевидно при всяко действие. Виктория беше

особено щастлива.

- Иска ми се да се върнеш и дойдеш с нас на училище, - каза развълнувано Виктория една

вечер. Аз и тя прекарвахме много време заедно.

- Кога се връщаш?

- Понеделник, точно след Великден.

Усетих тъга да се разпростира в мен. Където и да бях, тук или не, тя щеше да ми липсва.

- О, човече. Не бях осъзнала, че е толкова скоро. - Малка тишина надвисна помежду ни, след което тя ме дари с кос поглед.

- Мислила ли си някога... ами, може би си имала мисли за това да се върнеш в "Св. Васил"

с нас?