i 6bbe1fb40ba7fe1e

мога да ти кажа е, че ние сме тук за теб. Всеки един от нас, разбра ли? Не можеш да

заместиш Дмитрий, но си като сестра.

Наричайки ме сестра, ме удиви и стопли в същото време. След това тя трябваше да се

приготвя за срещата си. Бързешком смени дрехите си и сложи грим - определено повече от

приятел, реших аз - и се отправи към вратата. Малко се зарадвах, защото не исках да види

сълзите, които думите й предизвикаха в очите ми. Бях прекарала живота си като

единствено дете. Лиса ми беше най-близката, която можех да нарека сестра. Винаги съм

смятала Лиса за единствена; такава, каквато сега загубих. Да чуя Виктория да ме нарича

сестра сега... ами, събуди нещо в мен. Нещо, което ми казваше, че наистина имах приятели

и не бях сама.

След това се отправих към кухнята и Олена скоро се присъедини към мен. Започнах да

тършувам за храна.

- Виктория ли чух да излиза? - попита тя.

- Да, излезе да се види с един приятел. – с вярност запазих изражението си неутрално. И

дума не можеше да става да издам Виктория. Олена въздъхна.

- Исках да я прата за една поръчка за мен в града.

- Аз ще го направя, - отвърнах пламенно. - След като грабна нещо за ядене.

Тя ме дари с мила усмивка и погали бузата ми.

- Ти имаш добро сърце, Роуз. Разбирам защо Димка те обича.

Беше толкова невероятно, помислих си, как бе приета връзката ми с Дмитрий тук. Никой

не споменаваше възрастта или връзките "учител-ученик". Както бях казала на Сидни, сякаш бях негова вдовица или нещо подобно, и думите на Виктория за оставането ми се

повтаряха в главата ми. Начинът, по който ме гледаше Олена, ме накара да се чувствам

сякаш наистина й бях дъщеря и за пореден път изпитах онези предателски чувства към

собствената си майка. Тя вероятно щеше да се подиграе на мен и Дмитрий. Щеше да го

нарече "неподходящо" и да каже, че съм прекалено млада. Или нямаше да го направи?

Може би бях прекалено сурова. Олена поклати укорително глава, като ме гледаше пред

отворения шкаф.

- Но трябва първо да хапнеш.

- Само хапка, - уверих я аз. – Не си създавай грижи.

Тя отряза няколко големи филии от черния хляб, който бе изпекла по-рано през деня и ми

остави масло, защото знаеше, че обичам да си мажа много обилно количество. Каролина

ме беше подкачила, че американците може и да се шокират, ако разберат какво имаше в

този хляб, затова не зададох никакви въпроси. Беше някак сладко и силно в същото време, и го обожавах. Олена седна срещу мен и ме наблюдаваше, докато се хранех.

- Това му беше любимо, когато беше малък.

- На Дмитрий?

Тя кимна.

- Всеки път, когато беше в почивка от училище, първото нещо, за което питаше бе този

хляб. На практика трябваше да му правя цял хляб всеки път, когато ядеше. Момичетата не

ядяха това много.

- Момчетата изглежда винаги ядат повече. - Разбира се, можех да се справя с повечето от

тях. - А и той е по-едър и по-висок от повечето.

- Така е, - тя се замисли. - Но накрая настъпи момент, в който го накарах да започне да го

прави сам. Казах му, че ако смята да изяжда всичката ми храна, ще трябва да знае колко

усилия се искат, за да се направи.

Засмях се.

- Не мога да си представя Дмитрий да пече хляб.

И в момента, в който думите излязоха, го обмислих. Непосредствените ми асоциации с

Дмитрий винаги бяха интензивност и страст; неговата секси, божествено бойна персона се

появи в ума ми. В крайна сметка обаче, нежността и вежливостта, в комбинация с тази

убийственост, го бяха направили толкова прекрасен. Същите ръце, които боравеха с кол с

такава прецизност, биха отместили внимателно косата от лицето ми. Очите, които

безпогрешно биха съзряли всяка опасност в района, биха ме наблюдавали с възхищение и

обожание, сякаш бях най-красивата и невероятна жена на света. Въздъхнах, обзета от

горчивата болка в гърдите си, която вече ми бе станала толкова позната. Какво глупаво

нещо, да се сетиш за всички тези неща заради един хляб. Но това бе начинът, по който

беше. Ставах емоционална всеки път, когато помислех за Дмитрий.

Очите на Олена ме гледаха, сладки и състрадателни.

- Зная, - каза тя, отгатвайки мислите ми. - Зная точно как се чувстваш.

- Не става ли по-лесно? - попитах аз.

За разлика от Сидни, Олена имаше отговор.

- Да. Но никога няма да бъдеш същата.

Не знаех дали да се успокоя от тези думи или не. След като приключих с яденето, тя ми

даде малък лист и аз потеглих към центъра на града, щастлива да бъда навън и в движение.

Бездействието не ми отиваше. Докато бях в магазин за бакалски стоки, се изненадах да се

натъкна на Марк. Имах впечатлението, че той и Олена не идваха често до града. Не бих се

изненадала, че биха могли да си отглеждат сами храната и да се прехранват с реколтата.

Той ме дари с топла усмивка.

- Чудех се дали си още някъде наоколо.

- Да. - Повдигнах кошницата си. - Просто пазарувам за Олена.

- Радвам се, че си все още тук, - отговори той. - Изглеждаш по... в спокойствие.

- Твоят пръстен помага, мисля. Поне със спокойствието. Не е направил много, що се

отнася до някои взети решения.

Той се намръщи, премествайки млякото, което държеше от едната си ръка в другата.

- Какви решения?

- Какво да направя в момента. Къде да отида.