i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Аз... не мога, - рекох на Виктория и гласът ми изтъня и омекотя. – Не мога да говоря за

него.

Тя стисна ръката ми.

- Моля те. Те искат да чуят за него. Имат нужда да знаят. Просто ни кажи каквото и да е.

Какъв беше той?

- Той... той беше твой брат. Нали знаеш.

- Да, - каза тя нежно. – Но искаме да знаем какъв смяташ, че е бил.

Очите ми, все още гледащи в огъня, зяпнаха танцуващите пламъци, които се преливаха от

оранжево до синьо.

- Той... беше най-добрият човек, когото съм срещала някога.

Спрях, за да си събера мислите и Виктория използва момента, за да преведе думите ми на

руски.

- И беше един от най-добрите пазители. Имам предвид, беше млад в сравнение с много от

тях, но всички знаеха кой е той. Репутацията му го предшестваше и много хора го търсеха

за съвети. Наричаха го бог. И когато имаше битка... или опасност... той винаги пръв се

отзоваваше. Никога не трепна. А преди няколко дни, когато нападнаха училището ни...

В този момент леко се задавих. Беликови бяха казали, че знаят за атаката – че всички

знаели за нея – и от лицата тук знаех, че е така. Нямаше нужда да наблягам на онази вечер, на ужасиите, които бях видяла.

- Онази нощ, - продължих аз, - Дмитрий се втурна да се бие със стригоите. Аз и той бяхме

заедно, когато разбрахме, че ни атакуват. Исках да остана и да му помогна, но той не ми

позволи. Просто ми каза да тръгвам, да бягам и да предупредя останалите. А той остана, без да знае колко много стригои ще трябва да надвие, докато доведа помощ. Все още не

знам с колко се е бил, но имаше доста. И той ги бе победил всичките сам.

Позволих си да погледна лицата наоколо. Всички бяха така притихнали и замръзнали, че

се зачудих дали изобщо дишаха.

- Беше много трудно. Не исках да го оставям, но знаех, че трябва. Той ме беше учил на

толкова много, но едно от най-важните неща беше, че трябва да защитаваме другите. Беше

мой дълг да предупредя всички останали, въпреки че исках да остана с него и да се бия.

През цялото време сърцето ми ми казваше “Върни се, върни се. Иди при него!”, но знаех

какво трябва да направя – и знаех, че част от него се опитваше да ме опази. А ако местата

ни бяха сменени... е, и аз бих го накарала да бяга.

Въздъхнах, изненадана, че съм разкрила толкова много от сърцето си. Започнах отново.

- Дори когато другите пазители се присъединиха към него, Дмитрий не се спря. Той надви

повече стригои от всеки друг, - Кристиан и аз всъщност бяхме убили най-много. – Той...

той беше невероятен.

Разказах им и останалата част от историята, която бях казала на Беликови. Само че вкарвах

повече детайли този път, като им разказвах всичко съвсем ясно – колко смел и яростен е

бил той. Думите ме нараняваха, докато говорих и все пак... беше почти облекчение да ги

изкарам от себе си. Бях пазила спомените за тази нощ толкова дълбоко в себе си. Но най-

накрая трябваше да им кажа за пещерата. А това... това беше най-лошото.

- Приклещихме стригоите без изход в една пещера. Тя имаше два входа и ние им идвахме

от двете страни. Някои от нашите хора също бяха приклещени, а и се появиха повече

стригои, отколкото очаквахме. Загубихме хора..., но щяхме да загубим и повече, ако

Дмитрий не беше там. Той не си тръгна, докато всички не излязоха. Не го интересуваше

риска, който поемаше за себе си. Просто знаеше, че трябва да спаси другите...

Виждала съм тази решителност в очите му. Планът ни най-накрая стигна до момент на

оттегляне по възможно най-бързия начин, но имах усещането, че той би останал и убил

всеки стригой, който можеше да докопа. Но той послуша заповедите и най-накрая започна

да се оттегля, когато останалите бяха в безопасност. И в тези последни няколко мига,

точно преди стригоят да го ухапе, Дмитрий срещна очите ми с поглед, изпълнен с толкова

любов, че цялата пещера се озари. Изражението му казваше онова, за което бяхме

говорили по-рано: можем да бъдем заедно, Роуз. Скоро. Близо сме. И нищо няма да ни

раздели никога отново...

Не споменах тази част обаче. Когато довърших и останалата част от разказа, лицата на

събралите се бяха печални, но изпълнение със страхопочитание и респект. Към края на

тълпата забелязах Ейб и пазителите му, които също слушаха внимателно. Изражението му

бе неразгадаемо. Твърдо, но нито ядосано, нито страшно. Малки чашки се запредаваха от

ръце на ръце през хората и някой ми подаде една. Дампир, когото не познавах, един от

малкото присъстващи мъже, се изправи и вдигна чашата си във въздуха. Заговори силно и

почтително, чух го да споменава името на Дмитрий няколко пъти. Когато завърши, той

отпи от чашата си. И всички други също, затова и аз ги последвах.

И почти се задавих.

Беше като огън в течна форма. Отне ми всяко усилие, за да преглътна и да не го изплюя

върху тези около мен.

- К-к... какво е това? – попитах задавено.

Виктория се ухили.

- Водка.

Погледнах в чашата си.

- Не, не е. И преди съм пила водка.

- Но не и руска, - очевидно не. Насилих се да изпия и останалото в чест на Дмитрий,

въпреки че имах чувството, че ако той бе тук щеше да клати глава. Реших, че съм

приключила със стоенето под прожекторите след разказа си, но очевидно не беше така.