i 6bbe1fb40ba7fe1e

Носеше черно дълго палто, което крещеше “скъпо!”, съчетано с кашмирен виненочервен

шал. Под това можех да видя малко злато, верижка, която пасваше на висналата обица,

която имаше на едното си ухо. Първоначално бих го помислила за пират или сводник,

съдейки по вида. Миг по-късно си промених мнението. Нещо у него го правеше от онзи

тип хора, които можеха да ти счупят капачките на колената.

- Сън, а? Това, - рече мороят с тънка усмивка, - не е нещо, което чувам много често. Е, не, -

той премисли. – Наистина се появявам често в кошмарите на хората, - не беше нито

американец, нито руснак; не можех да различа акцента му.

Дали се опитваше да ме впечатли или да ме сплаши с голямата си репутация на лошия?

Сидни не се страхуваше от него, поне не съвсем, но със сигурност беше доста

предпазлива.

- Е, приемам, че вече знаеш коя съм, - рекох. – Та, въпросът сега е какво правиш тук?

- Не, - каза той, а усмивката му се разшири. – Въпросът е ти какво правиш тук?

Посочих назад към къщата в опит да изглеждам спокойна.

- Отивам на погребение.

- Не за това си дошла в Русия.

- Дойдох в Русия, за да кажа на Беликови, че Дмитрий е мъртъв, тъй като никой друг не си

направи труда, - това беше доста ловко обяснение за присъствието ми тук, но докато Ейб

ме проучваше, хладна тръпка мина по гръбнака ми, като онази, когато Йева ме

поглеждаше. Както и лудата жена, и той също не ми вярваше и отново почувствах опасната

страна на иначе добродушната му личност.

Ейб поклати глава и сега изобщо не се усмихваше.

- И това не е причината. Не ме лъжи, малко момиче.

Усетих как настръхнах.

- А ти не ме разпитвай, старче. Не и ако не ми кажеш защо рискувахте с дружинката ти да

карате по този път и да ме вземете със Сидни, - дампирите на Ейб се сковаха при думата

“старче”, но за моя изненада той отново се усмихна – макар че усмивката не достигна

погледа му.

- Може би просто исках да помогна.

- Не и според това, което чувам. Ти си този, който е накарал Aлхимиците да изпратят

Сидни тук при мен.

- Оу? – той вдигна една вежда. – Тя ли ти каза това? Ммм... лошо държание от нейна

страна. Шефовете й няма да харесат това. Никак даже, - о, по дяволите. Бях проговорила

без да помисля. Не исках Сидни да си навлича неприятности. Ако Ейб наистина беше

някакъв морой с ранг на Кръстник – как ли го беше нарекла тя? Змей? Змията? – не се

съмнявах, че той можеше да говори с другите Алхимици и да направят живота й дори по-

мизерен.

- Аз я накарах да ми каже, - излъгах. – Аз... заплаших я на влака. Не беше трудно. И без

това се беше уплашила до смърт от мен.

- Не се и съмнявам, че е така. Всички ги е страх от нас, свързани от векове традиция и

криещи се зад кръстовете, които ги предпазват – въпреки даровете, които получават от

татуировките си. По много начини и те получават същите отличителни белези като вас,

дампирите – само че без репродуктивни последици. – той погледна нагоре към звездите,

сякаш беше някакъв философ, размишляващ върху мистериите на Вселената.

Това някак ме ядоса. Той се отнасяше към това като към шега, когато очевидно имаше

нещо по-сериозно към мен. Не обичах да бъда част от нечии планове – особено когато не

знаех чии са тези планове.

- Да, да, сигурна съм, че бихме могли да си говорим за Алхимиците и за това как цяла нощ

ги контролираш, - отвърнах аз остро. – Но все пак искам да знам какво искаш от мен.

- Нищо, - рече просто той.

- Нищо? Създаде си доста бели на главата, за да ме намериш със Сидни и да ме последваш

дотук за нищо.

Той погледна отново към небето и в очите му блесна опасен пламък.

- Ти не ме интересуваш. Имам си собствени неща. Имам интерес към други, които се

интересуват от теб.

Замръзнах и най-накрая ме обхвана истински страх. По дяволите. Някой ме издирваше. Но

кой? Лиса? Ейдриън? Татяна? Отново последната ме накара да се почувствам нервна.

Другите биха ме търсили, защото ги беше грижа. Но Татяна... Татяна се страхуваше, че ще

избягам с Ейдриън. И отново си помислих, че ако искаше да ме намери, може би би било, за да се увери, че няма да се върна. Ейб ми изглеждаше като човек, който би могъл да

накара хората да изчезнат.

- И какво искат другите? Да се върна вкъщи ли? – попитах в опит да звуча безстрашна. –

Да не си си мислел, че можеш просто да дойдеш тук и да ме завлечеш обратно в Щатите?

Скритата усмивка се върна на лицето му.

- Мислиш ли, че бих могъл просто да те завлека обратно?

- Е, - засмях се, отново без да мисля, - не би могъл. Твоите момчета тук могат. Е, може би.

Може и да успея да ги надвия.

Ейб се засмя силно за пръв път - силен, дълбок звук изпълни тишината със забавление.

- Наистина си оправдаваш репутацията. Забележително. – Супер. Ейб вероятно ми имаше

цялото досие някъде. Вероятно знаеше и какво обичам да закусвам. – Ще ти предложа

една сделка. Кажи ми защо си тук и ще ти кажа защо аз съм тук.

- Вече ти казах.

За секунда смехът изчезна. Той се приближи до мен и видях как пазителите му се

напрегнаха.

- А аз ти казах да не ме лъжеш. Има причина да си тук. Трябва да знам защо.

- Роуз? Може ли да дойдеш?

От къщата на Беликови се разнесе чистият и звънлив глас на Виктория. Погледнах през