i 6bbe1fb40ba7fe1e

Ейвъри погледна назад към Лиса.

- Да?

- Ейдриън е свободен.

Ейвъри отвърна с бърза усмивка, преди да се запъти към Саймън.

Върнах се при Беликови в Бая, където течеше възпоменателната церемония. Съседи и

приятели, всичките дампири, пристигаха един по един, всеки носеше храна. За пръв път се

сблъсквах с дампирското общество, но не ми изглеждаше толкова мистериозно, колкото

предполагаше Сидни. Кухнята се превърна в банкетна зала, всички плотове и маси бяха

покрити със съдове. Някои от ястията ми бяха познати, имаше и много десерти – бисквити

и сладкиши, покрити с ядки и глазура, ухаещи приятно, току–що изпечени. Някои от

ястията не бях виждала никога преди, а и не зная доколко исках да ги видя отново. Имаше

една плитка купа със зеле, която в частност се опитвах да избегна.

Но преди да започнем с яденето, всички излезнаха навън и се събраха в полукръг в задния

двор. Единственото място, където можеха да се поберат толкова много хора. Появи се

свещеник, човек. Малко се изненадах, но предположих, че когато живеят в човешки град, дампирите посещаваш човешките църкви. А за много хора дампирите изглеждаха точно

като тях, така че свещеника едва ли се съмняваше, че това е нещо по–различно от

обикновено посещение в нормална човешка къща. Шепа морои, които населяваха града,

също бяха дошли, и можеха да минат за хора – доста бледи хора, – ако внимаваха със

зъбите си. Хората не очакваха да видя нещо свръхестествено, така че умовете им едва ли

предполагаха кой точно стои пред тях.

Всички замлъкнаха. Оранжевите пламъци на залеза горяха на западния хоризонт, а

сенките на дърветата падаха върху нас. Свещеникът изпълни погребалната церемония на

руски, бъбрейки с глас, който звучеше неземно на фона на мрачния двор. Всички църковни

служби, които бях посещавала някога, се изпълняваха на английски, но това нямаше

значение, защото усещането бе едно и също. По някое време събраните щяха да се

прекръстят. Не знаех последователността, затова просто наблюдавах и чаках, оставяйки

печалния глас на свещеника да изпълни душата ми. Чувствата ми към Дмитрий закипяха в

мен като надигаща се буря, и аз трябваше да се постарая да ги запазя заключени в сърцето

си. Когато службата приключи, зловещото напрежение, обзело групата, се разпръсна.

Хората се раздвижиха, прегръщаха Беликови и стискаха ръката на свещеника. Малко след

това той си тръгна.

Следваше храната. Чиниите се напълниха и всеки насяда, където намери място – вътре в

къщата или вън, на двора. Никой от гостите не ме познаваше, а семейството на Дмитрий

не ми обръщаха голямо внимание, защото тичаха насам-натам, за да окажат внимание на

всички дошли. Сидни остана с мен през повечето време и когато разговора ни вървеше

леко, се почувствах удобно в нейно присъствие. Седяхме на пода в дневната, облегнати на

стената близо до шкафа с книгите. Тя подбираше храната си, както обикновено и аз се

засмях. Имаше нещо успокояващо да наблюдаваш познатите навици на някого.

Когато вечерята приключи, хората продължиха да говорят, разпръснали се на малки

групички. Не разбирах нищо, но продължавах да чувам как споменаваха името му:

Дмитрий, Дмитрий. Напомняше ми на неразбираемото съскане, което издаваха

призраците, когато ме посещаваха. Действаше ми потискащо и задушаващо, силата на

името му притискаше сърцето ми. Дмитрий, Дмитрий. Още малко и щеше да ми дойде в

повече. Сидни се беше отдалечила, затова аз реших да излезна навън и да глътна малко

въздух. Някои от гостите бяха наклали огън в задния двор и бяха насядали около него, като

продължаваха да говорят за Дмитрий, затова реших да се отправя към предния двор.

Закрачих по улицата без да имам намерение да се отдалечавам прекалено. Нощта бе топла

и ясна, луната и звездите горяха ярко на черното небе над мен. Чувствата ми бяха

объркани и сега, когато бях далеч от другите, позволих на част от насъбралите се емоции

да излязат наяве под формата на сълзи, тихо стичащи се по бузите ми. Когато се отдалечих

на няколко къщи разстояние, седнах на бордюра, за да си почина, наслаждавайки се на

спокойствието около мен. Обаче скоро мирът ми бе нарушен – изострения ми слух долови

гласове, идващи от къщата на Беликови. Появиха се три фигури. Единият, висок и слаб,

беше морой, а другите двама – дампири. Загледах се в тях, когато се спряха пред мен. Без

да се притеснявам за формалностите, останах на място, взирайки се в тъмните очи на

мороя. Не ги бях забелязала на службата, но мороя ми беше познат от някъде другаде.

Усмихнах се кисело.

- Ейб Мейзър, предполагам.

Глава 9

- Мислех, че си сън, - казах.

Всички стояха, дампирите се навъртаха в защитни позиции около мороите. Лицето на Ейб

бе онова странното, което бях видяла, докато ту влизах, ту излизах от съзнание след полета

до хамбара. Той беше по-възрастен от мен, може би колкото Олена. Имаше черна коса и

козя брадичка и мургав тен в отенък на онзи, който притежаваше всеки морой. Ако някога

сте виждали по-мургави хора, които са болни и побледнели, е, нещо такова е. Имаше

някакъв пигмент в кожата му, но той бе побледнял. Най-изумително беше облеклото му.