i 6bbe1fb40ba7fe1e

Всички продължаваха да ме разпитват. Искаха да знаят още за Дмитрий, за това какъв

живот е водил напоследък. Искаха и да знаят за нещата между мен и Дмитрий като двойка.

Изглежда всички бяха разбрали, че с него бяхме влюбени и това не им пречеше. Питаха ме

как сме се срещнали, колко време сме били заедно... И през цялото време хората

продължаваха да ми пълнят чашата. Решена да не изглеждам отново като идиотка,

продължавах да пия, докато не започнах да преглъщам без да се задавям и без да плюя.

Колкото повече пиех, толкова по-силни и украсени ставаха историите ми. Крайниците ми

започнаха да се преплитат и част от мен знаеше, че това беше лоша идея. Добре, цялата си

го знаех.

Най-накрая хората започнаха да се разотиват. Нямах представа колко беше часът, но

мислех, че е някъде средата на нощта. Може би дори по-късно. Изправих се, като открих, че е доста по-трудно отколкото очаквах. Светът се завъртя и стомахът ми възнегодува.

Някой ме хвана за ръката и ме задържа.

- Спокойно, - рече Сидни. – Не бързай, - бавно и внимателно, тя ме поведе към къщата.

- Боже, - простенах аз. – Това за ракетно гориво ли го използвате?

- Никой не те е карал да го пиеш.

- Ей, не ме мъмри. Освен това бях любезна.

- Разбира се, - каза тя.

Успяхме да влезем вътре и после се заехме с невъзможната задача в лицето на изкачването

на стълбите към стаята, която Олена ми бе приготвила. Всяка крачка ме убиваше.

- Всички знаеха за мен и Дмитрий, - рекох, чудейки се дали бих казала нещо такова

трезвена. – Но така и не им казах, че сме заедно.

- Нямаше нужда. Изписано е на лицето ти.

- Държаха се сякаш бях вдовица или нещо такова.

- Би могло да се каже, че си, - стигнахме стаята ми и тя ми помогна да седна на леглото. –

Не много хора се женят тук. Ако си с някого достатъчно дълго, за тях е почти същото.

Въздъхнах и зяпнах без абсолютно никакъв фокус.

- Толкова много ми липсва.

- Съжалявам, - рече тя.

- Дали някога ще бъде по-добре?

Въпросът изглежда я хвана неподготвена.

- Аз... не знам.

- Била ли си някога влюбена?

Тя поклати глава.

– Не.

Не бях сигурна дали това я правеше късметлийка или не. Не бях сигурна дали всичките

светли дни, които бях прекарала с Дмитрий, си заслужаваха болката, която изпитвах сега.

Миг по-късно знаех истината.

- Разбира се, че са.

- Моля? – попита Сидни.

Осъзнах, че съм казала мислите си на глас.

- Нищо. Просто си говорех на себе си. Трябва да поспя.

- Имаш ли нужда от нещо друго? Дали ще ти прилошее?

Прецених по стомаха ми.

- Не, но благодаря.

- Добре, - и тя си тръгна по обичайния си безцеремонен начин, като изгаси лампите и

затвори вратата.

Бих си помислила, че съм припаднала веднага. Честно казано, исках го. Сърцето ми бе

като отворено от вечерта на Дмитрий и исках болката да си отиде. Исках мрак и забрава.

Вместо това, може би защото бях жадна за още наказание, сърцето ми реши да си довърши

работата и напълно да разтвори раната си.

Отидох да посетя Лиса.

Глава 10

Всички прекараха толкова добре на обяда с Ейвъри, че групата отново се събра вечерта и

прекара малко диво време заедно. Лиса си мислеше за това, докато седеше в час по

английски език на следващата сутрин. Те бяха останали до късно снощи, нарушавайки

вечерния полицейски час. Споменът предизвика усмивка на лицето на Лиса, въпреки че тя

потискаше прозявка. Не можех да не се почувствам мъничко ревнива. Знаех, че Ейвъри бе

отговорна за щастието на Лиса и това ме тревожеше доста. И все пак... новото приятелство

с Ейвъри ме караше да се чувствам по-малко виновна, задето оставих Лиса.

Лиса се прозина отново. Беше трудно да се концентрира върху “Алената буква”, докато се

бореше с лек махмурлук. Ейвъри изглежда имаше несвършващи запаси от ликьор.

Ейдриън се бе заловил с това веднага, но Лиса се бе поколебала повече. Тя бе оставила

дните на партита преди много време, но най-накрая се бе поддала миналата вечер и бе

изпила повече чаши вино, отколкото наистина трябваше. Не беше по-различно от моя

случай с водката, всъщност достатъчно иронично. И двете бяхме прекалили, въпреки че

бяхме на хиляди километри една от друга.

Изведнъж остър и висок стон прониза въздуха. Главата на Лиса се вдигна рязко, както и на

всички останали в класа. В един от ъглите на стаята малка пожарна аларма присветка и

нададе предупредителен звук. Напълно нормално някои ученици нададоха радостни

викове, докато се правеха на уплашени. Останалите просто гледаха учудени и чакаха.

Инструкторът на Лиса също изглеждаше малко като събуден охранител и след бързо

проучване, Лиса реши, че това не бе тренировъчна аларма. Учителите обикновено си

проправяха път с викове, когато имаше такива тренировъчни аларми, а госпожа Малой

нямаше обичайното си изражение на учител, опитващ се да изчисли колко ли ще отнеме

това от урока.

- Хайде, ставайте и тръгвайте, - рече госпожа Малой с раздразнение, като грабна папката

си. – Знаете къде да отидете.

Подобна пожарна процедура бе стандартна.

Лиса последва останалите и се сблъска с Кристиан.

- Ти ли го направи? – подразни го тя.

- Не. Макар че ми се ще да бях. Урокът направо ме убиваше.