i 6bbe1fb40ba7fe1e

господин Ивашков, най-добре е да загравяш водата. Винаги си пия кафето късо с бренди.

Не много дълго след това се махнах от главата на Лиса и се завърнах в своята собствена, обратно в чернотата на съня и нормалните сънища. Беше доста кратко обаче, тъй като

силно думтене скоро ме върна рязко в съзнание.

Отворих очи и остра, пареща болка ме прониза в задната част на черепа – последиците от

отровната водка без съмнение. Махмурлукът на Лиса беше нищо в сравнение с моя.

Започнах да затварям очи, опитвайки се да потъна отново в сън, който да излекува най-

ужасната ми болка. И тогава думтенето отново се появи – и то по-лошо, цялото ми легло се

разклати бясно. Някой го риташе. Отворих отново очи, извърнах се и се оказах срещу

проницателните тъмни очи на Йева. Ако Сидни бе виждала много дампири като Йева,

можех да разбера защо си бе помислила, че видът ни бе всъщност пазач на Ада. Стиснала

устни, Йева отново изрита леглото.

- Ей! – проплаках аз. – Будна съм, ясно? – Йева измърмори нещо на руски и Пол се появи

иззад нея с превода си.

- Тя казва, че не си будна, докато всъщност не се махнеш от леглото и не се изправиш.

И без повече предупреждения тази садистична стара жена продължи да рита леглото.

Изправих се бързо и светът наоколо ми се завъртя. Бях го казвала и преди, но този път

наистина го мислех: нямаше да пия никога повече. Нищо добро не бе последвало от това.

Завивките изглеждаха много изкушаващо на агонизиращото ми тяло, но след още няколко

ритника от островърхите ботуши на Йева се изстрелях от леглото.

- Добре, добре. Сега доволна ли си? Станах. - Изражението на Йева не се промени, но поне

спря да рита. Обърнах се към Пол. – Какво става?

- Баба казва, че трябва да отидеш с нея.

- Къде?

- Казва, че няма нужда да знаеш.

Започнах да казвам, че няма да последвам тази откачена стара уличница никъде, но след

един поглед към страшното й лице, премислих. Не бих се изненадала, ако превръщаше

хора в крастави жаби.

- Хубаво, - казах. – Ще съм готова, веднага щом си взема душ и се преоблека.

Пол преведе думите ми, но Йева поклати глава и отново заговори.

- Тя казва, че няма време, - обясни той. – Трябва да тръгваме сега.

- Може ли поне да си измия зъбите?

Тя направи поне тази отстъпка, но очевидно смяната на дрехите не подлежеше на

обсъждане. Просто страхотно. Всяка крачка, която правех, ме караше да се чувствам

замаяна и вероятно бих припаднала, ако правех нещо толкова сложно като обличане и

събличане. Дрехите ми не миришеха или нещо подобно; бяха най-вече измачкани от

спането.

Когато слязох долу, видях, че никой друг не бе буден освен Олена. Тя миеше чинии от

снощи и изглеждаше изненадана, че ме вижда будна. Това ни правеше две.

- Не ти ли е раничко? – попита тя.

Извърнах се и хвърлих поглед на часовника в кухнята. Ахнах. Бяха минали около четири

часа, откакто си бях легнала.

- Боже мой. Слънцето изобщо изгряло ли е?

Учудващо, но беше. Олена ми предложи закуска, но Йева отново скръцна със зъби относно

времето ни. Стомахът ми изглежда искаше едновременно да поеме и да изхвърли храна,

затова не можех да определя дали въздържането би било добро или лошо нещо.

- Както и да е, - рекох. – Хайде просто да тръгваме и да приключваме с това.

Йева отидо до дневната и се върна след малко с голяма ученическа раница. Подаде ми я с

очакване. Свих рамене и я взех, като я провесих през едно рамо. Очевидно имаше неща

вътре, но не беше чак толкова тежка.

Тя отново отиде до другата стая и се върна с още една чанта. Взех и нея и я окачих на

същото си рамо, като закрепих и двете. Тази беше по-тежка, но гърбът ми не се оплакваше

много.

Когато излезе от кухнята за трети път и се върна с огромна кутия, започнах да се изнервям.

- Какво е това? – настоях, като взех кутията от нея. Сякаш в нея имаше тухли.

- Баба иска да й носиш някои неща, - рече ми Пол.

- Да, - казах през стиснати съби. – Осъзнах го преди последните 50 килограма, които взех.

Йева ми подаде още една кутия и я постави отгоре върху другата. Не беше толкова тежка, но честно казано вече нямаше значение. Олена ме погледна със състрадание, поклати глава

и тихо се върна към миенето на чиниите, очевидно без намерения да спори с Йева.

След това Йева тръгна и аз я последвах послушно в опит да задържа и кутиите, и да

закрепя чантите на рамото си. Товарът бе тежък; товар, който махмурлийското ми тяло не

искаше да поеме, но бях достатъчно силна и осъзнах, че не би било проблем да ида така до

града или докъдето и да ме водеше тя. Пол изтича до мен, очевидно присъстващ, за да ме

извести, ако Йева намереше нещо по пътя, което искаше да й нося.

Изглежда пролетта обхващаше Сибир далеч по-бързо отколкото ставаше в Монтана.

Небето бе чисто, а сутрешното слънце сгравяше всичко наоколо учудващо бързо. Не беше

съвсем лятно време, но определено бе забележимо топло. Това време би било доста

неприятно за разхождащ се морой.

- Знаеш ли къде отиваме? – попитах аз Пол.

- Не, - рече той ведро.

За някой толкова стар Йева се движеше с доста добро темпо и всъщост се наложи да