i 6bbe1fb40ba7fe1e

рамо и видях, че стои на вратата. Изведнъж исках да се махна от Ейб. Имаше нещо

смъртоносно изпод тази безвкусна добродушна фасада и не исках да прекарам и минута

повече с него. С подскок се запътих към къщата, наполовина очакваща пазителите му да

дойдат и да ме отвлекат, въпреки думите му. Двамата мъже си стояха, където си бяха, но ме

наблюдаваха внимателно. Кривата усмивчица се върна на лицето на Ейб.

- Съжалявам, че не мога да остана и да си побъбрим, - рекох.

- Няма нищо, - каза той великодушно. – Ще намерим време по-късно.

- Съмнявам се, - отвърнах. Той се засмя и аз бързо последвах Виктория в къщата, без да се

почувствам в безопасност преди да затворя вратата. – Не го харесвам този тип.

- Ейб? – попита тя. – Мислех, че ти е приятел.

- Трудно изпълнимо. Той е някакъв гангстер, нали?

- Предполагам, - рече тя сякаш нямаше значение. – Но той е причината да си тук.

- Да, знам, че той дойде да ни вземе, - Виктория поклати глава.

– Не, имам предвид тук. Мисля, че докато беше в колата не спираше да казваш “Беликов, Беликов”. Ейб разбрал, че ни познаваш. Затова те е довел до къщата ни.

Това беше изумително. Сънувах Дмитрий, затова разбира се, съм казала фамилията му. Но

нямах идея, че така съм се озовала тук. Мислех, че Олена ми е оказала медицинска помощ.

После Виктория добави най-удивителното от всичко:

- Когато разбрал, че не те познаваме, той щял да те заведе някъде другаде, но баба каза, че

трябва да останеш. Мисля, че е сънувала, че идваш при нас.

- Какво? – лудата, страшна Йева, която ме мразеше? – Йева ме е сънувала? – Виктория

кимна.

- Такава е дарбата й. Сигурна ли си, че не познаваш Ейб? Той е прекалено важна клечка, за

да е тук без причина.

Олена нахлу бързо при нас преди да успея да отговоря. Тя ме хвана здраво за ръката.

- Търсехме те. Защо се забави толкова? – въпросът бе отправен към Виктория.

- Ейб беше..., - Олена поклати глава.

- Няма значение. Хайде. Всички чакат.

- За какво? – попитах като я оставих да ме повлече през къщата към задния двор.

- Щях да ти кажа, - обясни Виктория като подтичваше с нас. – Това е времето, в което

всички сядат и си спомнят за Дмитрий чрез истории.

- Никой не го е виждал от толкова време; не знаем какво става с него напоследък, - рече

Олена. – Трябва да ни кажеш.

Сепнах се. Аз? Стреснах се от това, особено когато ме изведоха навън и видях всички

онези лица около огъня. Не познавах никого от тях.

Как можех да говоря за Дмитрий? Как можех да им разкрия това, което ми беше на

сърцето? Всички изглеждаха сплотени и си помислих, че може да припадна.

За момента никой не ме забелязваше. Каролина говореше с бебето на ръце. От време на

време правеше паузи, за да се засмеят останалите. Виктория седна на постланото одеяло и

ме издърпа до себе си. Сидни се присъедини след секунда.

- Какво казва тя? – прошепнах.

Виктория се заслуша в сестра си за миг и после се наведе по-близо до мен.

- Разказва как, когато Дмитрий бил много млад, винаги молел нея и приятелките й да му

позволят да си играе с тях. Бил е на около шест, а те на осем и не го искали, - Виктория

отново се спря, за да чуе останалата част от историята. – Накрая Каролина му казала, че

може да си играе, ако се съгласял да се ожени за една от куклите им. И така Каролина и

приятелките й обличали него и куклите си отново и отново за всяка сватба. Дмитрий се

оженил най-малко десет пъти.

Не можех да не се засмея, докато си представях как здравият и секси Дмитрий бе позволил

на голямата си сестра да го преоблича. Вероятно се беше отнасял към сватбената

церемония със същото сериозно и стоическо отношение, както правеше и със

задълженията си на пазител. Други заговориха и се опитах да насмогвам с превода.

Всички истории бяха за добротата и силния характер на Дмитрий. Дори когато не се

бореше с немъртвите, Дмитрий винаги бе там, за да помогне на онези, които имаха нужда.

Почти всички можеха да си спомнят поне един път, в който Дмитрий бе помогнал на

другите, оставяйки своите неща, за да направи каквото е необходимо, дори в ситуации,

които го излагаха на риск. Това изобщо не ме изненада.

Дмитрий винаги постъпваше правилно.

И именно поведението му ме накара да го обикна толкова. И аз бях почти такава. Впусках

се да помагам, когато другите се нуждаеха от мен, понякога дори когато не би трябвало.

Някои ме наричаха луда за това, ала Дмитрий разбираше. Винаги ме беше разбирал и част

от това, върху което работехме, бе как да контролирам със спокойствие и прецизност тази

импулсивна нужда да изтичам право при опасността. Имах чувството, че никой на този

свят не би могъл да ме разбере някога, както той.

Не забелязах колко много сълзи се стичаха по бузите ми, докато не видях, че всички ме

гледат. Първоначално си помислих, че са ме помислили за луда, задето плача, но после

осъзнах, че всички ми бяха задали въпрос.

- Искат да им разкажеш за последните дни на Дмитрий, - рече Виктория. – Разкажи ни

нещо. Какво е правил. Какъв е бил.

Изтрих лице с ръкав и погледнах встрани, фокусирайки се върху огъня. Бих заговорила

пред непознати без колебание, но този път беше различно.