i 6bbe1fb40ba7fe1e

Всеки от семейството прие новината по различен начин. Някои плачеха. Други стояха

втрещени. А трети – най-вече Йева и Виктория – сдържаха емоциите си, точно както би

сторил Дмитрий. Тяхната реакция ме разстрои точно толкова, колкото и сълзите;

прекалено много ми напомняха за него. Като изключим всички останали, бременната Соня

– която пристигна малко след като съобщих новината – реагира най–емоционално. Тя

изтича в стаята си хлипайки, заключи се и отказа да излезе.

Не след дълго оабче Йева и Олена се захванаха за работа. Говореха бързо на руски,

очевидно планираха нещо. Проведоха няколко телефонни разговора и изпратиха Виктория

да изпълни някои дребни поръчки. Изглежда нямаха нужда от мен, затова обикалях

къщата и гледах да не се пречкам. Озовах се пред рафтовете, които видях сутринта,

прокарвайки пръсти по подвързаните с кожа книги. Нямаше значение, че заглавията бяха

на кирилица. Докосвах ги и си представях как Дмитрий ги държи и чете – така се чувствах

по–близо до него.

- Търсиш нещо леко за четене? – Сидни се приближи и застана до мен. През последните

няколко часа не беше наоколо, но новините бяха стигнали и до нейните уши.

- Безрезултатно, защото не разбирам нищо от написаното, - отговорих. Посочих към

препускащите хора. – Каво става там?

- Уреждат погребението на Дмитрий, - обясни Сидни. – Или по–точно службата, с която да

почетат паметта му.

Намръщих се.

- Но той не е мъртъв...

- Шшт. – Тя ме прекъсна с ръкомахане и огледа предпазливо другите, които се бутаха

наоколо. – Не говори така.

- Вярно е, - процедих през зъби.

Тя поклати глава.

- Не пред тях. Навън... в селото... за тях не съществува междинно състояние. Или си жив, или си мъртъв. Няма да приемат, че той е едно от тези... същества. – В гласа й прозвуча

отвращение. – За тях той е мъртъв по всички параграфи. Ще го оплачат и ще продължат.

Същото трябва да сториш и ти. – Не се засегнах от рязкото й отношение, защото знаех, че

не е умишлено. Просто такова бе държанието й.

Проблемът се състоеше в това, че така нареченото междинно състояние за мен

представляваше нещо съвсем реално и нямаше как да го преодолея и да продължа напред.

Още не.

- Роуз, - започна колебливо Сидни след мълчание, продължило няколко секунди. Не

смееше да ме погледне в очите. – Съжалявам.

- Имаш предвид за Дмитрий?

- Да... нямах представа. Не се държах много добре с теб. Имам предвид, че няма да се

преструвам, че се чувствам добре, разхождайки се сред твоя вид, но вие сте... ами,

очевидно е, че не сте хора. Обаче... не знам. Въпреки всичко имате чувства; обичате и ви

боли. И докато пътувахме насам, ти си знаела всички тези ужасни неща и си ги таяла в

себе си, а аз не улесних нещата. Така че съжалявам за това. И съжалявам, че си мислих

такива ужасни неща за теб.

Отначало ми се стори, че го каза за това, защото ме мислеше за зла, но точно тогава ми

просветна. През цялото време тя бе мислила, че идвам тук, за да стана една от кървавите

курви, а сега вече се бе убедила, че единствената ми цел беше да съобщя лошите новини

на семейството на Дмитрий.

- Благодаря, но нямаше как да знаеш. И честно казано, ако аз бях на твое място... не знам.

Може би щях да се държа по същия начин.

- Не, - прекъсна ме тя. – Не. Ти винаги се държиш мило с хората.

Погледнах я недоверчиво.

- Да не би през последните няколко дни да си пътувала с някого другиго? У дома ми се

носи репутацията на не особено мило същество. Имам силен характер и съм наясно с това.

Тя се усмихна.

- Да, така е. Но когато се налага, успяваш да намериш правилните думи, които да кажеш.

Това, което съобщи на Беликови... никак не беше лесно. И каквото и да кажеш, зная, че

можеш да се държиш мило и да зарежеш егото си, за да накараш хората да се чувстват

добре. През повечето време.

Шашнах се. Така ли изглеждах отстрани? Често се възприемах като онези студени кучки,

горящи от желание да влезнат в бой, но тя ме накара да се замисля за отношението си

спрямо нея през изминалите няколко дни. Двете спорехме постоянно, но явно се бях

държала приятелски с останалите, които срещнахме по пътя си.

- Ами, благодаря, - не знаех какво друго да кажа.

- Видяхте ли Ейб? Когато обикаляхте града?

- Не, - отвърнах и осъзнах, че съвсем бях забравила за мистериозния си спасител. –

Трябваше ли?

- Предполагам, че той ще те намери.

- Кой е той? Защо дойде да ни вземе, когато му каза, че съм ранена?

Сидни се поколеба за миг и си помислих, че ще получа от Алхимика само мълчание, както

често се случваше. Обаче, след като се огледа наоколо, очевидно чувствайки се

притеснена, Сидни заговори с нисък глас:

- Ейб няма кралско потекло, но е много важен. Не е руснак, но прекарва голяма част от

времето си в страната, управлявайки легалния си и нелегалния бизнес, поне така мисля.

Той е приятел на всички важни морои и през повечето време изглежда контролира и

Алхимиците. Знам, че е включен в процеса по създаването на татуировките ни..., но

бизнеса му се разпростира далеч зад това. Зад гърба му го наричаме с едно определено

име... Змей.

- Зма – какво? – почти не чух думата. Звучеше като ззз-мей. Определено не бях я чувала

преди.