i 6bbe1fb40ba7fe1e

идеално се вписваше в представите ми за Сибир. Всъщност „град” беше пълно

преувеличение. Имаше няколко разпръснати къщи, магазин и бензиностанция. Между

сградите имаше обработваеми площи и конете сигурно бяха повече от колите. Няколкото

души, стоящи навън, се втренчиха в колата ни с удивление. Небето стана тъмно оранжево

и слънцето постепенно потъваше в хоризонта. Сидни се оказа права. Нощта настъпваше и

трябваше да отбием.

- Само на няколко часа път сме, - продължи тя. – Засега се движим добре и трябва да

пристигнем там рано сутринта. – Тя караше към другия край на селото – което й отне

около минута – и отби пред голяма бяла къща, до която имаше плевня. – Тук ще отседнем.

Излезнахме от колата и приближихме къщата.

- Твои приятели ли са?

- Не. Никога не съм ги срещала. Но ни очакват.

Още от мистериозните връзки на Алхимиците. Вратата отвори приветлива млада жена на

около двадесет, която ни подкани да влезнем. Тя знаеше само няколко думи на английски, но езиковите познания на Сидни ни помогнаха. Сидни се държеше много по–дружелюбно

и очарователно, отколкото я бях виждала досега, може би защото нашата домакиня не

беше презряна наследничка на вампири.

Не вярвах, че возенето цял ден в кола може да е изморително, но се чувствах изтощена и

нямах търпение да потеглим рано сутринта. Така че след вечерята и преглеждане на

телевизионните канали, Сидни и аз се отправихме към стаята, подготвена за нас. Беше

малка и обикновена, но вътре разполагаше с две двойни легла, покрити с дебели, пухкави

одеала. Шмугнах се под завивките, благодарна, че са толкова меки и топли и се замислих

дали ще сънувам Лиса или Ейдриън.

Не сънувах. Обаче се събудих от лекото гадене, което усетих в стомаха – гадене, което ми

подсказваше, че наблизо има стригой.

Глава 6

Скочих в леглото, напълно будна, с изострено внимание. През прозореца не проникваха

никакви светлини от града, затова ми отне няколко секунди, за да различа всичко в

тъмната стая. Сидни се беше свила на кълбо в собственото си легло, лицето й изглеждаше

необичайно спокойно в съня си. Къде беше стригоят? Определено го нямаше в нашата

стая. Дали изобщо беше в къщата? Всички казваха, че пътят към града на Дмитрий е

опасен. И въпреки това, трябваше да се сетя, че стригоя ще тръгне след мороя и дампирите

– все пак хората представляваха голяма част от тяхната диета. Сещайки се за милата

двойка, която ни посрещна в къщата си, усетих как нещо в гърдите ми се сви на топка. За

нищо на света не бих позволила да им се случи нещо.

Надигнах се тихо от леглото, сграбчих кола и се измъкнах от стаята без да притеснявам

Сидни. Всички спяха, и щом стигнах до всекидневната гаденето изчезна. Добре. Стригоят

не беше вътре, дотук добре. Беше отвън, най–вероятно от тази страна на къщата, където се

намираше моята стая. Все още придвижвайки се безмълвно, аз излязох през предната

врата на къщата и заобиколих, тиха като нощта около мен. Гаденето ми се усили, когато

наближих хамбара, и просто нямаше как да не почувствам самодоволство. Щях да

изненадам този стригой, който си мислеше, че може да се промъкне в малката човешка

къщурка за вечеря. Ето. Точно до вхора на хамбара. Виждах как дългата сянка се движи.

„Пипнах те”, си помислих. Приготвих кола и се втурнах напред... И тогава нещо ме хвана

за раменете. Залитнах, изненадана, и погледнах лицето на стригоя. С периферното си

зрение видях как сянката до плевнята се материализира и още един стригой закрачи към

мен. Обхвана ме паника. Бяха два, а моята тайна система за засичане не можа да направи

разликата. Още по–зле беше, че те ме изиграха и сега имаха предимство.

През съзнанието ми премина мисъл: ами ако единият от тях е Дмитрий?

Не беше. Поне този, който стоеше до мен. Беше жена. Трябваше да почувствам другия.

Той приближаваше с бързи движения от другата ми страна. Трябваше да се справя първо с

непосредствената заплаха, затова замахнах силно с кола към жената, надявайки се, че ще я

нараня, но тя се отдръпна толкова бързо, че едва мернах движението й. В отговор тя

замахна към мен почти небрежно, без никакво усилие. Не реагирах достатъчно бързо и се

озовах летяща към другия стригой – мъж, който не беше Дмитрий. Този път отвърнах

бързо, отскачайки настрани и го ритнах. Държах кола насочен, увеличавайки разстоянието

помежду ни, но той не ми помогна много, когато жената ме издебна в гръб и ме сграбчи, притискайки тялото ми към нейното. Изревах приглушено и усетих как ръцете й стиснаха

гърлото ми. Осъзнах, че тя се опитваше да счупи врата ми. Това беше бърза и лесна

техника, която стригоите използваха, за да си осигурят жертва, от която да се нахранят.

Съпротивлявах се, бутайки ръцете й, но когато другият стригой се наведе над нас, разбрах, че е безсмислено. Изненадаха ме. Бяха двама. Бяха силни.

В мен отново се надигна паника, и чувството на страх и отчаяние ме завладя. Ужасявах се

винаги, когато се биех със стригои, но сега страхът ми достигаше връхната си точка. Беше