i 6bbe1fb40ba7fe1e

- За какво, за Бога, говориш?

- Нищо, - казах. Бях шокирана, отчаяно опитвах да асимилирам новата информация в

мирогледа си. Представих си онова лукаво, брадясало лице, като опитвах да открия

някакви семейни прилики. Всички казваха, че в лице приличах на майка ми в по-младите й

години..., но тенът ми, по-тъмната коса и очите... да, бяха същите като на Ейб. Знаех, че

баща ми е турчин. Ето и какъв беше странният акцент на Ейб, не беше руски и беше

съвсем непознат за ушите ми. Ибрахим вероятно беше турската версия на Ейбрахим.

- Как? – попитах. – Как, за Бога, си се забъркала с някой като него?

Тя изглеждаше засегната.

- Ибрахим е чудесен мъж. Не го познаваш, както аз.

- Очевидно, – поколебах се. – Мамо... трябва да знаеш. С какво се занимава Ейб?

- Бизнесмен е. И знае и прави услуги на много хора, заради което има такова влияние.

- Ама какъв вид бизнес? Чувала съм, че е нелегален. Не е... о, Боже. Моля те, кажи ми, че

не е сводник на кървави курви или нещо такова.

- Какво? – тя изглеждаше шокирана. – Не. Разбира се, че не.

- Но прави нелегални неща.

- Кой казва това? Никога не са го хващали за нещо нелегално.

- Кълна се, почти прозвуча сякаш опитваш да се пошегуваш, - никога не бях очаквала, че

ще защитава криминално проявен, но знаех много по-добре от всички как любовта ни

караше да предприемаме откачени неща.

- Ако иска да ти каже, ще го направи. Край на темата, Роуз. Освен това, със сигурност и ти

пазиш тайни. И двамата си приличате по това.

- Шегуваш ли се? Той е арогантен, саркастичен, обича да плаши хората и... оо. – Добре.

Може би тя имаше право.

Слаба полуусмивка заигра на устните й.

- Не съм очаквала да го срещнеш така. Всъщност, изобщо не очаквах да го срещнеш. И

двамата мислехме, че ще е по-добре, ако не се меси в живота ти, - ново проникновение се

появи в ума ми.

- Ти си била, нали? Ти си го наела да ме открие.

- Какво? Свързах се с него, когато ти изчезна..., но със сигурност не съм го наемала.

- Тогава кой? – зачудих се. – Каза, че работел за някого, - любвеобилната й зареяна в

спомени усмивка се изкриви..

– Роуз, Ибрахим Мазур не работи за никого. Той не е от хората, които биват наемани.

- Но той каза... чакай. Тогава защо ме следеше? Да не казваш, че той лъже?

- Ами, - призна тя, - не му е за пръв път. Ако те е следял, не е било, защото някой го е

накарал или му е платил да го направи. Направил го е, защото е искал. Искал е да те

намери и да се увери, че си добре. И е информирал всичките си познати да се оглеждат за

теб.

Припомних си набързо моментите с Ейб. Сенчести, дразнещи, вбесяващи. Но той беше

дошъл в онази нощ да ме вземе, когато ме нападнаха, непоколебим в целта си да ме върне

в училище и да бъда в безопасност, и очевидно ми беше подарил семейна вещ, защото

беше решил, че може да ми стане студено напът за вкъщи. Той е чудесен мъж, беше казала

майка ми.

Предполагам все някой трябваше да има и по-лош баща.

- Роуз, ето те и теб. Защо се бавиш? – с майка ми се обърнахме, когато Лиса се появи в

лобито, лицето й светна, когато ме видя. – Хайде... и двете. Храната ще изстине. А и няма

да повярвате какво е направил Ейдриън, - с майка ми си разменихме бързи погледи, нито

една от нас нямаше нужда да проговаря. Предстоеше ни дълъг разговор, който щеше да

почака.

Нямах идея как Ейдриън бе успял да го уреди, когато влязохме в стаята, беше сервирано

китайско. В Академията почти никога не сервираха, и дори и когато го правеха, никога не

беше на вкус... както трябваше. Но това беше хубавото. Купи и купи със сладко-кисело

пилешко и китайски омлети. В кошчето в ъгъла видях картонените кутии с адреса на

Мисула, отпечатани отстрани.

- Как, по дяволите, стигна до там? – попитах аз. Не само това, ами и храната още беше

топла.

- Не задавай такива въпроси, Роуз - каза Ейдриън, като напълни чинията си с пържен ориз.

Изглеждаше много доволен от себе си. – Просто се примири с това. Щом Албърта уреди

документите ти за записване, ще ядем такива неща всеки ден.

Спрях се по средата на хапката си.

- Откъде знаеш за това?

Той намигна леко.

- Когато нямаш какво да правиш, освен да се мотаеш около кампуса през цялото време,

чуваш разни неща.

Лиса хвърли поглед към двама ни. Тя беше в клас цял ден и нямахме много време да

поговорим.

- Какво?

- Албърта иска да се презапиша отново и да се дипломирам, - обясних аз.

Лиса почти изпусна приборите си.

- Ами направи го!

Майка ми също изглеждаше толкова потресена.

- Ще те пусне?

- Така ми каза, - рекох.

- Тогава давай! – възкликна майка ми.

- Знаеш ли, - замисли се Ейдриън – допадаше ми идеята да пътуваме заедно.

- Все едно, - отвърнах. – И без това сигурно няма да ми даваш да карам.

- Стига, - майка ми отново се бе върнала безспорно към типичното си аз, нямаше мъка по

напусналата й дъщеря или замечтаност по загубена любов. – Трябва да се отнесеш

сериозно към това. Бъдещето ти виси на косъм, - тя кимна към Лиса. – Както и нейното.

Завършването на образованието ти тук и кариерата на пазител са...

- Да, - казах.

- Да? – попита тя объркана.

Усмихнах се.

– Да, съгласна съм.

- Съгласна си... с мен? – не мисля, че майка ми можеше да се сети дали това се беше