i 6bbe1fb40ba7fe1e

Трябваше да преглътна доста отговори. Лиса беше споменала Кристиан във вчерашния ни

разговор. Станалото между тях бе от нещата, за които най-много съжаляваше – вероятно

нещото, заради което мразеше Ейвъри най-много. Лиса искаше да се сближи с него, да се

сдобрят, ала той все още се дистанцираше. И да, беше прав. Не беше моментът да се

намесвам – все още. Но наистина исках да оправят нещата.

Затова уважих желанието му и просто кимнах.

- Добре. Засега.

Последните ми думи го накараха да се усмихне криво.

- Благодаря. Виж, трябва да тръгвам. Ако някога ти се прииска да покажеш на хлапетата

как да сритат нечий задник според старата школа, ела. Джил направо ще припадне, ако те

види пак.

Казах му, че ще го направя и го оставих да си тръгне, тъй като и аз самата трябваше да

бъда някъде. Обаче със сигурност не бях приключила с него.

Имах уговорка за вечеря с Ейдриън и Лиса в една от стаите в сградата за гости. Разговорът

с Кристиан ме забави и забързах през коридорчето на сградата, като едва забелязвах

покрай какво и кого минавам.

- Винаги бързаш, - рече нечий глас. – Цяло чудо си е, че някой може да те спре от

движение.

Спрях се и се обърнах, очите ми се разшириха.

- Мамо...

Тя стоеше, подпряна на стената, със скръстени ръце и с къдравата си рошава кестенява

коса, както винаги. Лицето й, повлияно от времето като това на Албърта, беше изпълнено с

облекчение и... любов. Нямаше гняв, нито укор. Никога не се бях радвала повече в живота, че я виждам. Веднага се втурнах в ръцете й, като опрях глава в гърдите й, въпреки че беше

по-ниска от мен.

- Роуз, Роуз - каза тя срещу косата ми. – Никога не прави това отново. Моля те.

Вдигнах глава и я погледнах – изумих се, когато видях, че от очите й текат сълзи. Бях

виждала майка ми просълзена след атаката в училище, но никога, никога не я бях виждала

да плаче истински. Със сигурност не и заради мен. Това разплака и мен и безрезултатно

опитах изтрия сълзите й с шала на Ейб.

- Не, не, всичко е наред. Не плачи, - казах, като отново поемах ролята на майка. -

Съжалявам. Няма да го направя пак. Толкова много ми липсваше.

Беше истина. Обичах Олена Беликова. Мисля, че тя е мила, чудесна и бих пазила

спомените как ме успокояваше заради Дмитрий и как винаги искаше да ми даде нещо за

ядене. В друг живот би могла да ми бъде свекърва. В този обаче винаги щях да я приемам

като грижовна майка.

Но тя не беше истинската ми майка. Джанин Хатауей беше. И стоейки тук с нея, аз бях

щастлива – толкова, толкова щастлива, че съм й дъщеря. Не беше идеална, но никой не

беше, както бях научила. Тя беше добра и смела, бойна и състрадателна – и мисля, че ме

разбираше повече от мен самата понякога. Ако можех да бъда и наполовина жената, която

е тя, животът ми щеше да е пълноценен.

- Така се тревожех, - каза ми тя, след като се успокои. – Къде беше, имам предвид, знам, че

си била в Русия..., но защо?

- Мислех... – преглътнах и отново видях Дмитрий, пронизан в гърдите с кола ми. – Ами, имаше нещо, което трябваше да направя. И реших, че трябва да го направя сама, - сега не

бях сигурна за втората част. Вярно, бях изпълнила целта си и сама, но осъзнах колко много

хора ме обичаха и бяха зад мен. Кой знае как ли щяха да стоят нещата, ако бях поискала

малко помощ? Може би щеше да е далеч по-лесно.

- Имам много въпроси, - предупреди ме тя.

Гласът й си бе възвърнал твърдостта и се усмихнах въпреки всичко. Сега отново си беше

Джанин Хатауей, която познавах. И я обичах заради това. Очите й присветнаха срещу

лицето ми и после се спуснаха към врата ми и видях, че замръзна. За миг на паника реших, че Оксана е пропуснала да излекува някой от белезите ми от ухапванията. Мисълта, че

майка ми вижда до къде съм се оставила да падна в Сибир направо спря сърцето ми.

Вместо това тя протегна ръка и докосна яркия кашмирен шал, лицето й бе изпълнено с

почуда и шок.

- Това... това е шалът на Ибрахим... той е семейна вещ...

- Не, това е от един мой приятел гангстер, който се казва Ейб...

Спрях веднага щом името му излезе от устните ми. Ейб. Ибрахим. Като ги чух и двете на

глас, осъзнах колко близки са. Ейб... Ейб беше съкратено от Ейбрахим на английски.

Ейбрахим, Ибрахим. Имаше съвсем малка разлика в първите букви. Ейбрахим беше

достатъчно известно име в Щатите, но бях чувала Ибрахим само веднъж досега, казано с

презрение от кралица Татяна, когато споменаваше някого, с когото майка ми се била

замесила...

- Мамо, - казах, като не можех да повярвам. – Ти познаваш Ейб.

Тя все още докосваше шала, очите й отново се изпълниха от чувства, но този път различни

от тези, които бе изпитала преди малко към мен.

- Да, Роуз. Познавам го.

- Моля те, не ми казвай... – О, Боже. Защо не бях извънбрачно, наполовина с кралска кръв

дете като Робърт Дору? Или пък дъщеря на пощальона? – Моля те, не ми казвай, че Ейб ми

е баща...

Нямаше нужда да ми казва. Беше изписано по лицето й, изражението й сякаш си спомняше

други времена и места – и място и време, които несъмнено бяха свързани със зачеването

ми. Ъъъх.

- О, Боже, - казах. – Аз съм дъщерята на Змей. Змей младша. Дори Змеица.

Това прикова вниманието й. Тя ме погледна.