Гаснеща жарава

Прониквам до дълбините на своята същност и намирам тлееща жарава, каквато се боях, че вече не ми е останала. Огънят нагорещява трахеята ми и успявам да избълвам силен пламък. И това стига.

Фигурата, чиито очертания мярвам на дневна светлина, се хвърля с вик на земята.

Изскачам от вана и успявам да запазя равновесие върху нестабилните си крака… което е особено трудно с вързани ръце и крила.

Навеждам се, за да огледам ловеца за оръжие — нещо, с което да прережа ремъците на китките си. И застивам на място.

Пред мен не е един от неколцината облечени в черно ловци с жестоки очи, които привързаха крилата ми като на печена гъска за празничната трапеза и ме хвърлиха в задната част на вана. Това е Уил.

Рязък и едновременно с това сподавен звук се надига в гърлото ми. Изхълцвам името му, но той няма как да го разбере.

Но на него не му е и нужно да разбира. Той знае. Дошъл е заради мен. Само това има значение. Както и това, че не го изпепелих.

Скача на крака, плъзва длани по треперещите ми ръце, сякаш да се увери, че съм истинска и стоя пред него.

— Ясинда!

Залива ме вълна на облекчение. Адреналинът ми рязко спада и болката и изтощението отново взимат връх, стягайки цялото ми тяло в безпощаден юмрук. Предавам им се и припадам в прегръдките му — оставям го да ме освободи, да ме избави от своите събратя, от агонията, която крещи от всяка частица на моето тяло.

Уил внимателно ме подхваща с ръка, поглеждайки през рамото ми към вързаните ми крила. Усещам как потреперва, докато преценява доколко съм пострадала.

От него се излъчва безпокойство, което си личи във всичките му движения, докато се опитва да ме отведе надалеч от вана. Пъстрите му очи се стрелват, за да огледат почти празния паркинг за товарни автомобили.

Аз се забавям и надзъртам във вана.

— Мирам — викам я нетърпеливо. — Да вървим.

Тя продължава да седи в тъмнината, докъдето слънчевите лъчи не достигат, и ожесточено клати глава.

— Мирам! — повтарям твърдо като родител, чието дете отказва да го послуша.

Тръсва глава още по-силно, с очи, вперени в Уил.

— Няма да тръгна с него.

— Не ставай глупава. Той е тук, за да ни помогне…

— Ами ако това е капан? Ако просто иска да те подмами, за да го последваш послушно, като агне на заколение?

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Защо им е да го правят? Та нали вече сме техни пленници?

Застанала съм между двете отворени задни врати и я призовавам с поглед. Тя обаче е непреклонна и се свива до най-отдалечената стена сякаш заплахата съм аз.

— Ще рискуваш да останеш в този ван, вместо да дойдеш с нас?

Уил ме дръпва за ръката.

— Ясинда! Ще се върнат всеки момент. Това е единственият ни шанс!

— Мирам, моля те! — умолявам я аз. — Повярвай ми!

Тя вирва брадичка към Уил.

— Не му вярвам — после очите й се втренчват в мен. — Нито на теб.

Кръвта ми кипва от гняв. Тя не вярва на мен! Точно тя, която ме шпионираше!

Гласът на Уил прозвучава твърдо до ухото ми. Стисва с пръсти рамото ми, вече не толкова нежно като преди.

— Ясинда, идват!

Тръгвам. Разкъсвана от вътрешни терзания, най-сетне я оставям.

Но разширените й очи на преследвана жертва завинаги остават запечатани в душата ми.

19

Уил ме повлича през паркинга. Усещането е странно. Да тичам посред бял ден напълно преобразена като драки в света на хората. Нещо толкова неестествено, забранено. Всеки може да ме види.

Не че имам избор.

Или трябва да остана във вана като затворник, очакващ екзекуцията си, или да рискувам да ме видят за петнайсет секунди, докато притичам до близката горичка. За мен изборът е очевиден. Защо и Мирам не го разбира?

Уил и аз се вмъкваме в гъсталака, обграждащ паркинга. В един миг стъпалата ми горят върху напукания асфалт, а в следващия стъпвам по меката, шепнеща горска пръст.

Изведнъж ме обзема почти задушаващо чувство на безутешно отчаяние. Поглеждам през рамо сякаш мога да видя вана през гъстата шума.

Изоставих Мирам. Предадох я. Предадох доверието на Касиан.

Очите ми започват да парят и аз примигвам — казвам си, че е от внезапно облялата ме слънчева светлина. От опустошителната, невъобразима болка, която мъчи тялото ми. А не от завладялата ме тъга по момичето, което оставих зад гърба си, и от мисълта какво ще стане с нея.

Ленд роувърът на Уил не е далеч. С негова помощ влизам вътре. Тръсвам се на седалката до шофьора, като си припомням да се наведа напред. Няма да е възможно да се облегна назад със здраво пристегнатите ми крила.

В ръката на Уил проблясва нещо и разбирам, че държи нож. Със силен замах прерязва ремъците около китките ми и аз въздъхвам с облекчение. Само че то продължава твърде кратко. Помрачено е от нова вълна на пареща агония, когато ръцете ми възвръщат усещанията си. Простенвам. Килвам глава настрана.

Уил ми подава шише вода и се пресяга да огледа гърба ми. Пръстите му нежно докосват голите ми рамене. Пия шумно, на големи глътки, водата се стича по брадичката и гърлото ми.

Докато поглъщам жадно течността, той прерязва ремъците на гърба ми, поемайки рязко въздух.

— Ранена си.