Гаснеща жарава

Вдига поглед към мен и чета безмълвния въпрос в очите й. Въпрос, на който няма да отговоря. Когато дойдат при нея, искам да може да ги погледне в лицето и да им каже искрено, че не е знаела нищо за плановете ми.

— Разбирам те — най-сетне отронва тя.

И тогава не мога да се сдържа. Притеглям я в прегръдките си и я притискам.

— Благодаря.

Гласът ми секва и тя ме погалва по косата.

— Няма нищо. Вече не съм ти сърдита. Кога съм можела да ти се сърдя дълго? Това сега беше истински рекорд.

Засмивам се. Звукът от смеха ми наподобява хълцане.

— Спомни си това, когато те вбеся следващия път.

— Вече планираш следващ път? — заяжда се тя.

Гърдите ми се свиват.

— Казвам го за всеки случай — презастраховам се аз.

— О, Ясинда — поклаща тя глава. — Каква мрачна фаталистка си. Не бери грижа за нещо, което още не се е случило. Живей за момента.

— Такава съм си — изсумтявам.

Погледът ми се плъзва по стаята и тежкото чувство в гърдите ми отслабва, щом мярвам онова, което търся, на бюрото й.

— А сега какво ще кажеш да поиграем на карти?

Оставам у Лаз, докато не идва майка й, за да ме предупреди, че до вечерния час са останали не повече от двайсет минути. Сбогуваме се набързо и си обещаваме да се видим на следващия ден. Тръгвам си с леко сърце след одобряването с нея. Дано си спомни за тази вечер и ме разбере, когато научи, че съм заминала.

Пристигам у дома и изминавам коридора, нетърпелива да си взема душ. Последното, което очаквам, е да се сблъскам със сестра ми, която излиза от стаята си.

— Тамра, не знаех, че ще идваш.

Лицето й не издава нищо. Напомня ми за детските ни години, когато си придаваше строг и неумолим вид, щом я ядосам. Едва сдържам усмивката си.

— Това все още е моят дом, Ясинда. Тук израснах.

Между нас настъпва неловко мълчание, докато стоим в тесния коридор. Тя най-сетне нарушава мълчанието, като посочва вратата зад себе си.

— Трябваше да си взема някои неща.

Кимвам, понеже нямам какво да кажа… Всъщност имам, и то много. Но думите ми се изплъзват.

Тя понечва да мине покрай мен и аз я гледам със свито сърце, сещайки се за ужасната сцена с Касиан. И все пак, това само потвърждава, че е най-добре да напусна, за да може Тамра да получи това, от което има нужда. Живот, в който ще свети със собствена светлина. Без да я споделя с мен.

Тя се извръща сякаш осенена от някаква мисъл.

— Отидох да видя мама. Какво става? Не изглежда добре.

— Така е — отвръщам без заобикалки, преди да успея да помисля как да украся истината. Тамра трябва да знае какво се случва. Мама ще има нужда от нея. И двете ще се нуждаят една от друга.

— Карат я да работи до късно. Явно така я наказват.

Тамра промълвява едва чуто:

— Не знаех.

— Ти може би вече имаш някакво влияние. Можеш да ги убедиш да не я товарят толкова.

Тя кимва.

— Ще се опитам.

— Пие прекалено много, краде вино верда от клиниката.

— Това не й е присъщо.

Не ми харесва упрека, който долавям в тона й — сякаш или я лъжа, или аз съм причината майка ни да търси утеха в бутилката.

— Мъча се да я накарам поне да се храни. Но през последните седмици й е доста тежко. Потисната е.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не си ме питала.

Тя примигва. Зная, че съм я жегнала. Може би несправедливо. В края на краищата това, което й се случи, не беше по нейно желание. Не е искала да се премести при Нидия и да остави мама. Просто се опитва да се справи.

— Виж — казвам й. — Просто не забравяй да я наглеждаш. Тя има нужда от теб.

Защото аз няма да съм тук.

Тамра ме поглежда с любопитство, преди да кимне бавно с глава. После тръгва към вратата. Ръката й е на облата дръжка, когато се чувам как изтърсвам:

— Съжалявам, Тамра.

Тя извръща глава през рамо. Разбира ме с един поглед за какво говоря. За онова, което е застанало между нас. Касиан.

— За какво? Че желае теб?

— Не е вярно — настоявам. — Просто той не го знае.

— И никога няма да разбере.

В думите й не долавям гняв. Само умора, примирение. В този момент ми напомня малко за мама или поне за онова, в което се е превърнала напоследък. И отново се питам дали моето заминаване няма да е най-доброто за тях. Присъствието ми тук никак не прави живота им лесен.

— Лека нощ, Там — изпращам я, но всъщност й казвам сбогом. Скоро няма да ме има.

— Лека, Ясинда — кимва сестра ми и излиза от къщата.

15

След като Тамра си тръгва, аз си взимам душ и навличам долнище на пижама и потник с деколте. Телевизорът в мамината стая хвърля трептяща синкава светлина в коридора.

Докато се движа в тъмното, дървеният под скърца под краката ми. Изведнъж ме връхлита спомен за това как преди години стъпвах на пръсти по същия коридор и се вмъквах в стаята на родителите ни. Тамра никога не го правеше. Само аз. Внимателно пропълзявах по хладните чаршафи на леглото им и се настанявах между тях, чувствайки се обичана и в безопасност, обгърната от ръцете им.

На сутринта ме чакаше лекция за това, че трябва да се държа като голямо момиче и да спя в собственото си легло. И все пак, дни по-късно отново се намърдвах при тях. Никога не ме отпращаха.