Гаснеща жарава

Известно време оставам намясто. Не мога да преглътна заради буцата в гърлото си. Сетне осъзнавам, че стоя сама по средата на пътя и че сигурно изглеждам жалка, докато зяпам бившата ми най-добра приятелка, и поемам отново. Единият крак пред другия. Леви, десни, леви, десни.

На вечеря побутвам храната в чинията си, давайки вид, че се храня. Мама е опекла хляб с плодове на верда, но дори това не ми е достатъчно, за да ми върне апетита.

Хвърлям поглед към кухненския прозорец, зад който пада здрачът, и си представям Тамра и останалите, които тази вечер са се събрали на полето за групов полет. По-рано тя се отби, за да види дали искам да се присъединя към тях. Може да е егоистично, но не можах да го направя. Не съм готова да полетя в небето със сестра ми и всички останали. В моите мечти, в представите ми винаги виждах само нас двете.

— Как мина денят ти? — пита ме мама.

Нещо, което бих искала да забравя. Или да доживея до утрешния ден, за да мога да кажа официално, че днешният е вече зад гърба ми.

Погледът ми се плъзва към празното място на Тамра и бързо извръщам очи… за да ги закова в мястото, където навремето седеше татко.

Никъде не е безопасно да се гледа. Заобиколена съм от пустота. Отдясно на мен е столът на татко. Точно срещу мен е мястото на Тамра. Сега тук е само мама, вляво от мен. И аз.

— Добре — започвам да търкалям парче хляб между пръстите си, смачквайки един горски плод. По върховете на пръстите ми се стича зелен сок.

— Използвай вилица — казва мама.

Взимам прибора и намушквам кафявия хляб. Нямам намерение да я натоварвам сега, когато изглежда толкова крехка. Щом на мен не ми е никак лесно, знам, че на нея й е много тежко. Особено откакто прайдът я обвини за това, че ни е отвела.

— А ти? — питам на свой ред. — Какво прави днес?

Тя свива слабото си рамо, сякаш няма нищо, което да си заслужава да се спомене. Сещам се как бях уцелена от топка и се питам дали се е случило и с мама. Самата мисъл ме кара да стисна вилицата толкова силно, че ме заболяват кокалчетата на пръстите.

— Добре, че видях Тамра — сменя темата тя.

— Да — съгласявам се.

— Изглежда… добре.

— Да. — „Бледа като ледена висулка“, мисля си.

— Прекарва много време с Касиан — додава мама, като ме наблюдава съсредоточено, за да види как ще ми се отрази тази вест. — Изглежда щастлива.

Просто кимам с глава, защото не мога да го отрека. Тамра наистина изглежда щастлива. Но това е понеже сега има Касиан. Вече нищо не й пречи.

След малко мама добавя:

— Денят в клиниката не беше особено напрегнат.

— Е, това винаги е добре — промърморвам аз, доволна, че мама не е изгубила работата си в клиниката. Като дракон верда — или по-скоро бивш дракон верда — способностите й са най-подходящи за работа с болни или ранени, за приготвяне на лапи и церове, които поддържат доброто здраве на нашия вид от поколения. Не ми се вярва да я преназначат на ново място умишлено. Това би било в ущърб на прайда.

— Пренареждах лекарствата — продължава тя с монотонен глас. — Не мисля, че някой го е правил, откакто си тръгнах.

Кимам бавно, събирайки смелост да направя признание.

— Преназначиха ме.

Надявам се моят глас да звучи точно толкова непринудено, колкото и нейният. Трябваше да й кажа. Така или иначе, ще разбере. Ако не от мен, то от някой друг.

Очаквам да повдигне вежда и с рязък тон да попита защо са го направили. В общи линии очаквам да видя покровителствената, бдителна майка, каквато винаги е била.

Вместо това гласът й прозвучава кухо.

— Вече не си ли в библиотеката?

— Не — поемам една хапка и бързо я предъвквам, ужасена, че трябва да произнеса следващите думи. — Вече съм в бригадата по изкормване на дивеча.

Тя повдига очи.

— Бригадата по изкормване?

— Да — разкъсвам хляба, докато не остават само трохи. — Имали нужда от помощ.

— И кой те преназначи там? — пита тя тихо.

Свивам леко рамене, убедена, че тук вече тя ще изгуби хладнокръвие.

— Джабел ми възложи службата.

Нищо.

Мама запазва дълго мълчание, съзерцавайки чинията си. Сетне става внезапно от масата и отнася съдовете си в кухнята. Потръпвам, когато ги пуска с трясък в мивката. И все пак продължавам да чакам. Очаквам да каже нещо, да направи нещо. Да закрачи през улицата и да налети на Джабел, своята стара приятелка. Почти си представям крясъците й, чувам как майка ми държи да разбере защо дъщеря й е принудена да върши такава нисша работа, запазена за онези, които се обучават, за да станат част от ловната дружина на прайда.

Това би било нещо познато. Нещо типично.

Нищо. Напрягам слух, за да чуя нещо, и долавям звука от изваждане на коркова тапа от бутилка, после лекото плискане на вино в стъклена чаша.

След миг тя отново се появява и застава до масата с чаша в ръка. Тъмнозелената течност е опасно близо до ръба на чашата. Тя се втренчва в мен над ръба, поемайки голяма глътка вино верда.

— Всичко ще бъде наред — казвам, защото не знам какво друго да й кажа. Тя изобщо не се държи като нашата майка. — Сгафих и сега трябва да ме накажат. Скоро всичко ще отшуми.

Тя отпива бавно, очите й са изгубили блясъка си.

— Да, сигурно си права.