Гаснеща жарава

Думите му ме раняват дълбоко, като стрели, насочени в сърцето. Твърде близо е до истината. Ти си само едно егоистично, уплашено момиченце…

Зрението ми променя перспективата си, става все по-ясно. Зная, че го гледам през вертикални зеници. В гърлото ми се надига гореща пара, която изгаря устата и ноздрите ми.

Залитайки, отстъпвам крачка назад. Този път той остава намясто. Пуска ме да си тръгна.

Обръщам се и се втурвам през влажния въздух, докато белите ми дробове не започват да горят, готови да изскочат от отеснелия им гръден кош. Отдавам се на усещането — наслада, която е на ръба на болката, която ме разсейва точно сега, когато ми е нужно. Дори забавяйки крачка, съм решена да продължа да вървя, докато не си възвърна присъствието на духа. Докато не престана да усещам прегръдката на Касиан. Докато не престана да чувам думите му. Егоистично, уплашено момиченце. Егоистично, уплашено момиченце.

Проклет да бъде, че проникна в мислите ми. И че може би е прав.

Златистоалените лъчи на чезнещия залез проникват през мъглата. Огнената светлина докосва кожата ми с пламъците си, позлатява я на места, напомня ми как изглеждам, когато съм напълно преобразена… какво представлявам. Какво ще бъда винаги. Пустинята не го уби. Нищо не е в състояние да го убие.

Сега вече съм убедена в това. Дракито в мен никога няма да закърнее. Може би това е единственото, което зная.

Оцелях след опита на майка ми да го унищожи. Оцелях в пустинята, сред ловците с гладните им погледи, когато усещах вкуса на силния страх в устата си. След всичко преживяно зная, че дракито в мен ще остане живо. Вече няма да се тревожа, че ще изгубя тази част от себе си. Би трябвало да изпитвам щастие, облекчение.

Само че нещо ми пречи. Очите ми засмъдяват и премигвам бързо.

Поемайки дълбоко дъх, продължавам да се движа. Гърдите ми се повдигат и се изпълват със сладкия аромат на разорана земя. Тази среда ме поддържа. Дори душата ми да жадува за повече. За Уил.

В мен се надига гняв. Сигурно съм полудяла да жадувам момче, което съм изгубила завинаги. Защо не мога да продължа напред и да намеря поне някакво щастие в прайда?

И тогава зървам очертанията й на фона на мъгливото сумрачно небе. Порутената кула се издига през плътния въздух като древно, усукано дърво, обрасла с дебели увивни растения. Не е толкова висока като другите две наблюдателници, разположени на стратегически места в града, но е най-старата. Построена е, когато предците ни не са си представяли, че можем да останем без шейдър — една възможна реалност, за която никой не е бил подготвен.

Времето променило това отношение. С остаряването на Нидия и при липсата на други, притежаващи нейните способности, се загнездил страх, че следващото поколение драки ще е принудено да живее без шейдър. Тогава били построени другите две кули — по-здрави и по-високи от старата. Като подготовка за бъдните дни, когато ще трябва да разчитаме на себе си, за да опазим селището.

Спирам в подножието на сградата и поглеждам нагоре. Наблюдателните кули винаги имат камуфлаж от увивни растения и къпина, за да могат по-добре да се слеят с естествения природен пейзаж, но тази изглежда по-истинска от другите. И това ми харесва. Обожавам дивия й вид, завръщането й към природата. Не е била използвана от години, отпреди аз да се родя, но добре помня тази забравена кула — любимо място, което посещавах в детските ми години.

Хващам се за ерозирала от времето стъпенка и започвам да се катеря. Някакво животно, изненадано от неочакваната ми поява, припва нагоре по извитите клони.

Пробивам си път през гъстата шума. Усуканите клони ме мушкат, закачат се за косата ми като остри пръсти, докато се издигам все по-нависоко. Изгнилото дърво скърца под тежестта ми. Стигам до върха и се отпускам с въздишка по гръб върху покритата с мъх дървесина.

Слагам длан с разперени пръсти върху корема си, усещам как вдишвам и издишвам, как дробовете ми се разширяват. И всички спомени оживяват. Любовта ми към това място. Място, в което съм в безопасност. Където мога да бъда себе си. Далеч от любопитни погледи.

Над мен е надвиснал покрив от зеленина. През пролуките в дървото и в листака се движи постоянно променящото се небе.

Сядам, кръстосвам крака и се заглеждам в обширния, пулсиращ зелен свят, който се е прострял под мен. Прайдът. Покривите със зелени керемиди надничат иззад мъглата на Нидия.

Мъглата се суче между къщи и сгради, застила полетата, пълзи по зидовете на градчето и е обгърнала цялата земя като живо същество, напластява се в долините, а над по-ниските хълмове и планини наподобява бяла пяна. Само най-високите върхари стърчат над мантията й.

— Знаех си, че ще те открия тук.

Свивам се, притегляйки колене към гърдите си, когато първо се появява тъмнокосата глава на Касиан, а след това и останалата част от тялото му. Той се спуска при мен и дървото под него простенва протестиращо.

— Това си е смъртоносен капан, да знаеш. Трябваше да я съборят преди много време.