Гаснеща жарава

Всеки си има задължения и задачи, които да изпълнява, за да може прайдът да оцелява. Отглеждаме различни култури, залагаме въдици край планинските поточета, за да хванем риба. От време на време ловуваме, за да хапнем месо. Също така ремонтираме и се грижим за нашите сгради, заграждения и, разбира се, външният зид винаги се поддържа във вид, който да се слива с дивата природа.

Макар че от време на време излизаме в човешкия свят, за да купим провизии, прайдът трябва да задоволява нуждите си сам. Точно затова преди следобедния урок се запътвам към библиотеката, за да дам своя принос, като възобновя изпълнението на възложените ми задължения.

Дежурството в библиотеката е едно от най-желаните назначения. Много по-добро е от разораването на ниви или поддръжката на каналите.

Библиотеката е разположена до училището. Двете сгради са свързани чрез покрит пасаж. Отварям вратата, при което се разнася познатият приглушен звън. Горя от нетърпение да видя библиотекарката Тая, един от най-старите земни дракони в прайда. Тя не е приказлива, предпочита страниците на някоя книга пред компанията на събратята си, но ни свързва нещо като приятелство от годините, когато бях назначена за нейна помощничка.

Винаги съм я смятала за безкраен източник на информация. Тая не е просто библиотекарката на прайда. Тя също така е историк… Отговаря за записването на всички значими събития във Великата книга на прайда.

Когато влизам, тя вдига глава от споменатата книга. В ръката си държи писалка над подвързания с мамутска кожа обемист том. Една от страниците се отгръща, без да бъде докосната, и пада леко като крило на молец.

Не й е необходимо да пипа страниците, за да ги прелиства. Като земен дракон, тя въздейства върху всеки материал, произхождащ от земята. Понеже книжните страници са произведени от дървесина, до голяма степен Тая няма директен досег с нищо в библиотеката.

Примижава, докато я доближавам. Единственото драки, което има нужда от очила. Тъй като дракитата имат отлично зрение, сигурна съм, че това е последица от столетията, прекарани над текстове на приглушена светлина.

— Ясинда — изрича тя глухо, с несвойствен за нея тон. Чертите й остават неподвижни, лицето й не трепва. Тя дори не се изправя, за да застане зад писалището си. При вида ми застива на място. Усещам, че знае… вероятно е чула шушуканията, които от вчерашния ден насам се носят из мъгливите улички на прайда.

Преди да дойда тук, се крих у дома почти целия ден, надявайки се против всякаква логика, че Касиан е успял да възпре сестра си. Мама обаче излезе и когато се върна, по мрачното й изражение разбрах, че Мирам си е свършила работата.

— Здравей, Тая — спирам се за малко, за да вдишам дълбоко приветстващата ме миризма на книжна плесен. — Е — насилвам се да се усмихна, — каква работа имаш за мен днес?

Тая примигва веднъж.

— Не са ли ти казали?

— Какво да ми кажат?

Устните й се свиват недоволно — не заради новините, които се налага да ми съобщи, а защото тя е тази, която трябва да ми ги предаде.

— Мястото ти вече е заето.

— Заето? — повтарям като ехо.

— Точно така — кимва рязко.

И тогава чувам нещо. Сърцето ми се свива, когато долавям тихо тананикане, разнасящо се из тихата библиотека. Невзрачна, незабележима мелодия. На мига разбирам чия е и кой ще се подаде иззад ъгъла.

Появява се Мирам с наръч книги. Спира се, щом ме вижда. Лицето й не издава нищо. Естествено.

— Какво правиш тук? — устните й, които имат почти същия цвят като странно белезникавата й кожа, помръдват едва доловимо.

— Работя тук. Или поне така мислех.

— Объркала си се. Много неща се промениха, откакто напусна.

Вече виждам колко много.

Погледът на Тая прескача от мен към Мирам. Вероятно разговорът ни й идва в повече — надали за цяла седмица й се случва да говори толкова. С бледа усмивка и извинително присвиване на рамене, което не издава искрено съжаление, тя се връща към работата си.

Мирам ми махва с пръсти.

— Довиждане.

Без да изрека и дума, й обръщам гръб и излизам през вратата, поемам покрай училището, като подминавам зяпналите ме погледи, недискретните шушукания и сочещите ме пръсти.

Почти стигам залата за събрания, когато нещо ме удря в главата. Олюлявам се, по-скоро смаяна, отколкото наранена. Топка.

Избухва кикот, последван от подигравателни крясъци и тупкащи крачета на офейкващи деца. Във вътрешността ми лумва пламък, който залива цялото ми тяло. Не е било случайно.

Очите ми смъдят, горят от напиращите сълзи, което ме вбесява. Ненавиждам тази слабост… Да рухна заради една детска шега. Облягам се на ниската каменна стена, ограждаща залата за събрания, за да си възвърна самообладанието. Няма да плача.

Трудно го постигам. Пулсирането в бузата ми става все по-силно и започва да боли, а междувременно горещата пара в мен кипи.

Затваряйки очи, поемам бавно въздух, за да охладя белите си дробове. Опасно чувство е този гняв, този надигащ се вътре в мен огън, който иска да се освободи. И не само защото някакви деца са ме ударили с топка. Заради всичко. Лаз ме игнорира. Подсмърчам и изтривам пламтящия си нос.