Гаснеща жарава

От мен неволно се изплъзва болезнена въздишка.

Нахвърлям се със стиснат юмрук срещу мускулестите му гърди и изливам своето отчаяние и мъка върху тях.

Той не помръдва. Удрям го отново. Все така нищо. Поема удара. Гледа ме с непроницаемите си черни очи. Със сподавен вик го блъскам отново и отново. Където сваря. Зрението ми се замъглява и осъзнавам, че плача.

Това още повече ме разярява. Да рухна пред Касиан, да изгубя контрол, поддавайки се на слабостта, докато той ме наблюдава…

— Ясинда — промълвява той. После повтаря името ми по-високо, защото аз не преставам, не мога да спра вихрушката от удари по твърдото му като стена тяло. — Достатъчно!

Спира ме. Предполагам, че можеше да ме спре и по-рано, но е решил да го направи сега. Притегля ме към себе си и ме обгръща с двете си ръце не толкова, за да ме прегърне, колкото, за да ме обуздае, да ме заключи.

Смущаващо е. Телата ни са толкова близо, притиснати едно в друго. Започваме да дишаме в бърз, синхронен ритъм.

Отмятам глава назад, за да видя лицето му. Досега не съм го възприемала по такъв начин.

Вече не гледа просто към мен. Очите му сякаш проникват, навлизат дълбоко в мен. Приема ме такава, каквато съм. Тази близост, каквато не съм изпитвала с никого, откакто пристигнах тук, ме увлича. Тя е като обещание за края на моята вцепеняваща самота. Ако го позволя. Ако позволя това да се случи.

И отново изпадам в паника. Защото пред мен е Касиан.

През устните ми се излива накъсано, сподавено ридание. Затварям измъчено очи и отново си възвръщам самообладанието. Отскубвайки се от топлата му прегръдка, бързам да го заобиколя.

Той сграбчва мишницата ми, докато минавам покрай него, и ме завърта като в танцова стъпка.

Втренчвам се яростно в дланта му.

— Пусни ме.

Той не отговаря веднага, гърдите му бурно се надигат и отпускат.

— Какво ти става? Защо бягаш от мен?

Отначало не казвам нищо и единственият звук, който издавам, е накъсаното ми дихание. После избухвам:

— Ти ме излъга!

Касиан разсича мрака с едрата си тежка ръка.

— Кога съм те лъгал?

Продължавам сякаш не съм го чула. И наистина е така. Не го чувам. Най-сетне прозрях защо забрави за мен толкова бързо, след като Тамра се преобрази.

— Никога не съм била специална за теб. В мен си виждал само огнедишащия дракон. Както и всички останали. Никога не е било заради самата мен.

А сега е дошъл ред на Тамра. Само че и нейната личност не е важна. За него и за всички останали тя представлява едно-единствено нещо — ценният шейдър на прайда.

Сега вече зная. Сега го виждам в истинската му светлина.

— Винаги съм бил честен с теб.

Ноздрите му се издуват, от гневния изблик по носната му кост изникват бразди, които ту се разширяват, ту се свиват. Би трябвало да отстъпя при тази гледка, по пък никога не съм постъпвала така, както се очаква от мен.

— Да бе — озъбвам му се.

Тялото му трепери от ярост, очите му са по-скоро морави, отколкото черни.

— Искаш ли да знаеш истината, Ясинда? Чуй ме добре! Не мога да те гледам! Не и когато се мотаеш безцелно, оклюмала като някой, който е на крачка от самоубийството… и всичко това заради някакъв човек, който сигурно вече те е забравил и е тръгнал на поредната ловна експедиция.

Пръстите ми се свиват в юмруци, ноктите се забиват в дланите ми. Иска ми се да кажа толкова неща… най-вече, че Уил не ме е забравил. Но не би трябвало да се мъча да го доказвам. Трябва да се надявам, че е истина. Зарекох се да оставя Уил, но отчаяният копнеж по него още ме измъчва — като змия, която се е увила вътре в тялото ми и пуска отровата си.

Нямам Уил. Нямам си нищо. Нищо, освен неистовата нужда да се хвана за нещо, което да ме държи на повърхността в пустата шир на моето съществуване.

Вместо това обаче казвам:

— И ако умра, сигурно ще се съсипеш от мъка, нали?

Той втренчва в мен неподвижен, невярващ поглед.

— Мислиш, че искам да умреш ли?

Очите му са широко отворени, погледът — изпитателен. Започвам да се съмнявам в правотата си, може би наистина държи на мен. Разтърсена съм от нахлуващите в мен объркани мисли и чувства.

— Какво искаш от мен, Ясинда?

Поглеждам към ръката му, която все още е на мишницата ми. Кожата ми пламти, особено там, където ме докосва.

— Пусни ме.

Застанал толкова близо, надвесен над мен, Касиан ме кара да се чувствам по-малка, отколкото съм.

— Трябва да вървя — казвам по-високо.

И наистина е така. Трябва да си вървя. Веднага.

В отговор на думите ми по човешката му кожа избиват петна, по-тъмната му плът на драки прозира под нея и я прошарва, за да ми напомни какво е той. Какво съм аз. Неволно си спомням как всички си мислеха, че ще си паснем идеално. Сега мислят същото за него и Тамра.

Горната му устна оголва зъбите, чийто бял цвят поразително контрастира с матовата му кожа.

— Защо? За да останеш сама ли? Това ли предпочиташ? Да чистиш риба през деня и да ридаеш във възглавницата си през нощта? Това ли искаш? Случайно да ти е хрумвало, че не толкова аз съм се отдръпвал от теб, колкото ти ме отблъскваш? Ти си само едно егоистично, уплашено момиченце, което предпочита да ближе раните си, отколкото да живее.