Гаснеща жарава

Отново изчезва в кухнята. Когато се връща, между тялото и ръката й се подава цяла бутилка вино верда. Погледът ми я проследява, докато върви по коридора към стаята си. Вратата щраква зад гърба й. След миг вече чувам бръмченето на телевизора в спалнята й.

Известно време оставам на масата и се оглеждам. Три празни стола. Скачам на крака, не съм в състояние да седя нито миг повече.

Събирам съдовете и ги отнасям до мивката. Тишината в кухнята е плътна. Чува се само далечното бръмчене на маминия телевизор. Докато мия чиниите, погледът ми се отмества към кухненския прозорец и прехапвам устни, за да не възкликна. Една купа се изплъзва от ръката ми, отскача от ръба на мивката и се разбива на пода. Въпреки това не помръдвам, дори не поглеждам надолу, за да видя откъде идва режещата болка отстрани на крака ми.

Съсредоточавам немигащи очи в далечния край на изсъхналата градина на майка ми. Една фигура е застанала в мрака. Очите, които ме наблюдават, сякаш пламтят, прорязват вечерната мъгла и стигат до дома ми. До мен.

Мъглата се суче, издига се около фигурата като дим от торфен огън. И се раздалечава, за да разкрие едно лице… Корбин. Устните му са изкривени в презрителна усмивка. Изражението му е самодоволно, надуто, докато стои там най-нахално.

Кожата ми започва да щипе, белите дробове се свиват и издуват, вибрират от топлината. Очите ми се присвиват, за да изтълкуват правилно тази усмивка.

Той смята, че съм му в кърпа вързана. Тамра и Касиан са заедно, а аз съм изпаднала в немилост в прайда — какво друго ми остава, освен да се отдам на единственото драки, което ме поглежда? Което ме желае? Нали? Да, ама не.

В гърдите ми тлее огън. Сигурно си мисли, че ще му падна в краката, благодарна за всяка троха, която ми подхвърля, за това, че ме спасява от това самотно, мрачно съществуване сред моите събратя.

Мятайки гневен поглед към забулената фигура, сграбчвам въжето и щорите падат с шумен трясък. Но все още си го представям застанал там, виждам го как се е втренчил в мен, наблюдава ме и чака.

Странно. Върнах се в дома, за който копнеех, сред студените мъгли и въздуха, който покрива с влажни целувки зажаднялата ми плът. Но все едно ме заобикаля мъртвата пустиня. Отново. Само че тук го няма Уил, който да ме изпълни с живот. Няма нищо.

В тази нощ проверявам дали прозорецът ми е затворен. Предпазна мярка, която никога преди не съм взимала, дори когато бях в Чапарал, но по някаква причина изпитвам нужда да го направя, докато в ума ми още горят очите на Корбин.

8

Дните се нижат тихо един след друг, като прелистени страници на книга. Докато животът ми потъва в рутинното всекидневие, самотата все повече ме гнети, разяжда ме отвътре. Започва да се здрачава, когато се прибирам от работа. Мъглата се сгъстява и чезнещите слънчеви лъчи се мъчат да проникнат през непрогледния въздух, хвърляйки светли петна тук-там, и да отложат нощта.

Чувам го още преди да го забележа. Касиан се появява в мъглата пред мен, стъпвайки леко по пътя. И двамата спираме и погледите ни се срещат. Той живее в другия край на селището. Мога да позная каква е причината да се намира тук, толкова далеч на юг. Зная откъде идва, къде е бил. Там, където прекарва по-голямата част от времето си.

— Касиан — поздравявам го аз, извивайки пръстите до болка. Започвам да трия кожата на ръцете си сякаш по тях още има кръв от рибата, която днес съм чистила.

— Как си, Ясинда? — пита ме той като че ли сме просто добри познати. И може би по някакъв начин сме точно такива. Превърнали сме се в познати. Откакто той реши да се насочи към сестра ми. Внезапно видът му ме изпълва с омраза. Чувствам се използвана, излъгана. Никога не ме е желал. Никога не ме е харесвал заради самата мен.

Мъглата милва лицето ми, докато се взирам в Касиан, и нещо в мен се развързва, като панделките на кутия, която всеки момент ще бъде отворена.

Касиан също ме гледа, застанал с ръце зад гърба. Подобно на Северин или някой друг старейшина, който ме наблюдава заплашително. Предполагам, че точно такъв ще стане и той.

Кожата ми настръхва от чувството на негодувание. Мразя го, когато ми напомня на тях… на баща си. Това е горчив хап, като се има предвид, че почти ме беше убедил колко е различен. Искаше ми се да му повярвам. Онова, което изрече в Чапарал, когато се опитваше да ме накара да се върна с него, още ехти в главата ми. „В теб има нещо… ти си единственото истинско нещо за мен там, единственото нещо, което ми е поне малко интересно.“

Излъга ме, за да му повярвам. Или пък си е променил решението. Каквато и да е истината, вече не го интересувам. Не и по начина, по който го интересува Тамра.

Най-накрая, без да дочака отговора ми, казва:

— Трябва да престанеш с това.

— С кое?

Той накланя глава. Очите му са в сянката на надвисналите вежди.

— Престани да се самоизмъчваш. Да линееш по някакъв…

— Не искам да слушам това — поклащам глава. — Не че те е грижа, но вече съм прежалила всичко.

По-лесно е да кажа „всичко“. Въпреки че и двамата сме наясно, че имам предвид Уил.

— Тогава защо още го виждам в очите ти?