Гаснеща жарава

— Заради Уил е, нали? — Прокарва ръка през сребристата си коса. — Искаш да знаеш колко от спомените за теб съм изтрила от паметта му, нали?

Гласът й кънти в ушите ми и ме прави нервна… все едно е жица, която всеки миг ще се скъса и ще ме перне през лицето. Клатя глава, инстинктивно усещам, че не искам да чуя това, което се кани да каже.

— Н-не…

— Изобщо не си се отказала от това, нали? — пита тя с равен тон, но ми се струва, че изкрещява тези думи. — Все още мислиш за него.

— Не — отричам, но гласът ми звучи тихо и немощно. Дори себе си не успявам да убедя. — Не е вярно. Знам, че трябва да се откажа от него, но това не е като копче, което мога да изключа. Де да беше така.

Тя въздъхва.

— Май те разбирам. И аз се тръшках дълго заради някой, когото нямах никакъв шанс да спечеля. — Има предвид Касиан, разбира се. — Но не бива никога да забравяш, че той е човешко същество. Не можеш да продължиш да обичаш някой, който ловува такива като нас.

Някой ахва зад мен. Скачам на крака, обръщам се и виждам Лазур и Мирам, сестрата на Касиан, пред отворената врата.

Нидия стои зад тях, на лицето й са се изписали шок и съжаление.

— Тамра, имаш още… гости — казва тя неловко.

И Касиан е там, извисява се над останалите. Изражението в очите му ме кара да се чувствам глупава и жалка. Стискам клепачи, иска ми се да бях казала на Лазур за Уил, вместо да научи случайно по този начин. Когато отварям очи и виждам лицето й, стомахът ми се свива. Пристъпвам към нея.

— Вярно ли е? — пита тя и се взира в мен. — Ти си се влюбила в ловец? Един от онези… песове, които ни гонят през гората? И се опитват да ни убият?

Виждам в очите й спомена, който все още я преследва, и разбирам със свито сърце, че тя никога няма да повярва, че Уил е нещо различно от животно.

— Моля те, Лаз, нека ти обясня. Уил не е…

— Това е безценно — прекъсва ме Мирам злорадо.

— Мирам — скастря Касиан сестра си. Тя само свива рамене.

Лазур пуска на земята кошницата, която носи. Плодовете и кифличките тупват на пода, а тя се завърта и бяга.

— Лаз — прошепвам аз. Изписаното на лицето й разочарование от моето предателство завинаги се врязва в паметта ми. Поредният спомен за моята вина.

Мирам остава. Усмивката й е широка. За пръв път я виждам толкова оживена. Визиокриптерите не показват емоции. Като цяло не демонстрират кой знае какво. Това е част от природата им. Мека, пясъчноруса коса и очи със същия цвят. Те са невзрачни, приспособени да се сливат с околния фон.

— О, това много ми хареса — казва тя. — Чакай само да разправя на другите.

— Мирам! — скастря я Касиан, но нея вече я няма.

Движи се толкова бързо, че не съм сигурна дали просто не е станала невидима.

Касиан се приближава и свежда поглед към мен.

— Ще поговоря с нея.

В един кратък миг близостта му ме упоява, успокоителните му думи ми вдъхват увереност. После се опомням и поклащам леко глава. Дори да си го е наумил, Касиан няма как да обуздае сестра си. И все пак, докато гледам как си тръгва с широки крачки, се надявам да й попречи да разпространи онова, което самият той се опитва да скрие от прайда. Заради мен. Но се съмнявам, че ще успее.

Мирам никога не ме е харесвала. Предвид склонността й да сплетничи, новината сигурно вече е стигнала до половината селище. Освен това е визиокриптер. Може да стане невидима и да замаскира присъствието си, когато й скимне. Колкото и да не обичам стереотипите, този вид драки е измамен по природа.

Онова, от което Касиан иска да ме пощади, е неизбежно. Всички ще научат, че огнедишащата драки на прайда е отдала сърцето си на един ловец. Може да ме помилват и да ми спестят подрязването на крилата, но никога няма да ми бъде простено, никога няма да гледат на мен като на свой.

В гърдите ми нахлува паника. Все още чувам заглъхващите стъпки на Касиан. Втурвам се към вратата и го изпращам с поглед, докато не изчезва в мъгливото утро.

Обръщам се и се изправям срещу Нидия, чието лице изразява съчувствие. Откога започнах да будя съжаление? Това е нещо ново. Явно вече няма да ми завиждат.

Тамра свежда очи към чашата си, избягвайки втренчения ми поглед. Нервните движения на ръцете й показват, че съжалява за това, което е изрекла… че Лаз и Мирам са чули.

— Хей — насилвам гласа си да звучи нормално, даже ведро. — Не бъди толкова тъжна.

Тя вдига глава. Очите й проблясват като късове лед.

— Толкова съжалявам, Ясинда. За това, което казах… че те го чуха…

Отивам при нея, тръсвам се на дивана и я прегръщам.

— Ти не си виновна — галя гърба й с успокояващи кръгови движения. — За нищо не си виновна.

Единствената виновница съм аз.

Училището в прайда по нищо не прилича на това в човешкия свят. Имаме часове през цялата година, но никога по цял ден. Понякога се събираме няколко пъти седмично в зависимост от курса на обучение.