Духless

Същото се случва и с мадамите от контракултурата, които най-после се омъжват. А най-ужасното е, че всички тези новопокръстени в офисната вяра маргинали се превръщат в най-яростните й защитници, защото много добре си спомнят как са пили бира „Балтика“ край метрото, поделяйки една бутилка между четирима души. И затова сега вместо Кърт Кобейн или Че Гевара на техните хоругви се появява Лавандос — богът на парите. И те отслужват в негова чест още по-пищни литургии и извършват обилни жертвоприношения във вид на собствените си колеги, защото до смърт не им се ще да се върнат там, в света на „камарадите“, „биричката“ и „купоните в мазетата“. А в душите им вече са напъпили едрите цветове на храсталаците на толкова желаното (колкото и презирано преди време) еснафско щастие. И те са много по-лоши от мумиите в това свое мизерно офисно робство.

Тогава започнах да възприемам това сборище като един голям зверилник. Започнах да се подигравам с обитателите му и да ги унижавам, като разкривах тяхната несъстоятелност в реалността. Аз им отмъщавах. Да, отмъщавах им заради това, че тъй и не можах да се сдобия с оазиса на другия свят. Заради поредната си изгубена илюзия. Заради новото си разочарование. Заради целия техен фалш, в който почти бях повярвал и в който бях готов да се гмурна с главата надолу.

След това и този период отмина. И аз започнах да ходя често на техните сборища, за да слушам за техните дребнави проблеми, за да видя новите персонажи и новите им надути идеолози. Общо взето, за да се потопя в нова атмосфера. В живота на улицата и спалните райони с тяхната мизерия, пиянство, наркомания, разговори за несправедливостта на света, с техните пропили се интелигенти, скинхедс и други такива. За мен това се превърна в нещо като антипод на купоните. Със същата празнота, само че в друга обвивка. Празнотата в икономическата опаковка на дисководещия в „Жульобина“ почти не се различава от празнотата в ярката подаръчна кутия на бутик „Подиум“. Можете да ми вярвате.

И въпреки това продължавах от време на време да хлътвам в света на маргиналите, за да разбера дали съм се отдалечил достатъчно от неговата безперспективност и от евтината му бира, а освен това да усетя дали не съм изгубил окончателно онази простичка способност да се радвам на живота на онези, които все още са в него — в света на нещастниците.

И ето, че днес обух протритите си дънки, измъкнах от дъното на гардероба синия пуловер „Paul&Shark“, а от шкафа за обувки — старите, протрити на нечия вила мокасини. Общо взето изглеждах доста неутрално. За човек, който се кани да купонясва с маргинали, но който в същото време не се кани да плаща за това — точно това се искаше.

Излязох много бързо навън (очевидно самата атмосфера искаше да се напия час по-скоро), хванах такси, казах адреса на бара и се тръшнах на предната седалка. Шофьорът на волгата, който приличаше на геолог — един брадат мъж на около четиридесет и пет години, караше колата, вкопчен здраво във волана и вторачил очи в пътното платно. Ако съдех по това, че той нито веднъж не обърна глава към мен, боейки се да не откъсне поглед от пътя, за него шофирането си беше истински стрес. Но тъй като очевидно беше основен източник на доходите му, той нямаше друг избор. Докато го наблюдавах, се сетих за един стар виц за някакъв мъж, който возел жена си, вторачен по същия начин напред и, боейки се да не се разсее от пътя, я попитал:

— Дуся, ще отвориш ли прозореца?

— Да.

А след това обърнал рязко глава наляво и се изплюл през отворения прозорец.

Разсмях се. Шофьорът превъзмогна страха си и извърна глава към мен. Забелязах, че напрегнатите му очи са пълни с мъка и страх.

— Няма нищо — казах, успокоявайки го, — засмях се на това, което казаха по радиото.

Увисна кратка пауза. Раменете на шофьора малко се поотпуснаха и той продължи да гледа към пътя. След това в колата отново се нагнети напрежение.

— Ама… радиото не е пуснато. Аз изобщо нямам радио — каза най-после той.

Увисна още по-дълга пауза. Този път се напрегнах аз, чудейки се какво да му отговоря. Ситуацията беше страшно комична и дори идиотска.

— Ами, май че работеше — опитах се да се измъкна. — В смисъл, че ми се стори, че работи. Това е слухова халюцинация. Нали знаете, дори има една група с такова име. Пеят нещо от сорта на „аз съм вечно млад, аз съм вечно пиян“.

— Не — отвърна той изплашено и добави: — Аз изобщо не харесвам съвременната музика. Не ме интересува.

— Ами, общо взето и аз не я харесвам. Извинявайте.