Духless

И докато ние тук си пропилявахме живота в клубните свърталища, тези Петровичи делово и целенасочено като същински дървояди разяждаха дървото на нашия бизнес. А пълната катастрофа се състоеше в това, че те дори успяваха да отгледат своя смяна от същите сашевци и володевци, които засега работеха като офис мениджъри. И един прекрасен ден, когато те укрепнеха, всички рискувахме да дойдем на работа и да бъдем „осъдени от триумвирата“ (шефа на стопанската част, администратора и офис мениджъра) на двадесет и пет години в затворнически лагер заради две изгубени химикалки и един изгубен маркер.

Докато плациках мислите си между домакините, шефовете на отдели и оставащите до края на работното време часове, по вътрешната линия ми се обади секретарката на ГЛАВНИЯ и с глас на гранитен сфинкс ми каза:

— Моля, елате при Алексей Андреевич — като в същото време произнесе името и презимето му с майчина нежност.

Облякох сакото си, оправих вратовръзката си, взех химикалката и тефтера (в случай, че най-ненадейно чуя гениален начин за добиване на философски камък или решението на теоремата на Ферма) и се отправих при ГЛАВНИЯ.

Алексей Андреевич Кондратов очевидно се чувстваше по-зле и от мен. Махмурлукът и (нещо, което беше още по-страшно на неговата възраст) недоспиването бяха изписани на лицето му с всички багри на медицинската палитра. Той наистина приличаше на дъга. За няколкото секунди, откакто бях влязъл в кабинета му, смени цвета си от бледолилав до сивкаво-синкав. Първото, което ми се прииска да му кажа, бе: „Защо се наливате с толкова водка? Не сте на седемнадесет години и отдавна вече не сте дори на двадесет и седем“.

Поздравих, информирах се за целта на моето повикване и получих отговор във вид на посочване с глава към левия ъгъл на кабинета, където на един стол като на тръни седеше заместник-финансовият директор на филиала — отвратителният кльощав французин Ален Гаридо. Отдавна вече бях намекнал на Кондратов, че всички проблеми и проверки и цялата тази гадория, която редовно ни се изсипваше на главите от Париж, е плод на шпионирането от страна на мосю Гаридо. Но по всичко личеше, че този мошеник до такава степен беше влязъл под кожата на централния офис (по зова на родната си кръв, тъй да се каже), че засега нямаше възможност да го разкараме. Вече три години с Гаридо живеехме в режим на „фронт без фронтова линия“, по всевъзможни начини си пакостяхме един на друг и пилеехме време да се накисваме взаимно и да се караме помежду си, вместо да си вършим работата. Тази война започна, след като аз рязко се противопоставих на инициативата му да се ореже бюджета на структурата по продажбите в полза на общия бюджет за развитие на компанията и да прехвърлим цялата реклама и всички промоции на филиала на една френска агенция, чийто директор беше най-добрият приятел на Гаридо. Много добре си представях какви акции щяха да развъртят с нашия бюджет и как щяха да се развият нещата. Оттогава нашата война ту стихваше, ту отново се разгаряше, тъй като този изрод не губеше надежда, че може да ми забие един между очите, за да си отмъсти за онзи инцидент.

— Ето, погледнете какво е измислил нашият отдел по маркетинга — каза ми Кондратов.

Гаридо ми подаде една скица на рекламен плакат за консервирана царевица. На нея беше изобразен истински мачо с волево небръснато лице, който седеше край масата и се канеше да завре глава в купчината царевица върху стъкления плот. Около купчината бяха разпръснати монети и банкноти. А над всичко това бе изписан слоганът:

„Сладка царевица «Тандюел» — ИСТИНСКО ЗЛАТО“.

— Е, и? — попитах. — Поставихме им задача да направят рекламни образци за регионалните промоции с идеята, че това е продукт за истински мъже. Или нещо такова. В заданието от централния офис всичко е описано много подробно. И те са ги направили. Какъв е проблемът?

— Ален е на друго мнение по този въпрос — каза Кондратов.

— Да. Аз иска каже това, че този имидж много провокасион.

— Че какво му е чак толкова провокасион? — започнах да се нервирам аз. С крайчеца на окото си забелязах, че на Кондратов много му се ще да се завре под бюрото си и там да поспи, та да не гледа как двете му корпоративни псета ще се хапят едно друго пред светлия му поглед.

— Този имидж прилича на гангстерски филм „Scar Face“ с Ал Пачино, ву компрьоне? (Той продължи на англо-руско-френски диалект.) Тази купчина корн лукс лайк а (тук направи пауза) драг, ю си? Нашият консомьор не гангстер. И това много дьомаж имаж бренд и може предизвика у консомьор лош фийлинг. О’кей? Ние има проблем, който трябва решава. Това иска да кажа.