Духless

Почти всички домакини преди са били началници на складове и на всевъзможни части за осигуряване на униформено облекло и продоволствие. Общо взето това беше онази чугунена и тъпа прослойка „фуражки“, които нямат нищо общо с руското офицерство и изобщо с хората, които защитават родината. Само дето по недоразумение все пак се наричаха „военни“. Точно те бяха героите на безбройните вицове от сорта на „ще копаеш от оградата до обед“, „ще боядисаш тревата зелена за посещението на началството“ и тъй нататък. И в живота те почти не се различаваха от фолклорните персонажи.

В офисите, т.е., използвайки тяхната терминология, в цивилния живот, те продължаваха да се държат както в казармата. Например, даваха пари на шофьорите да измият служебните коли не когато са мръсни, а когато „се полага“. X пъти в месец през зимата и Y пъти през есента и пролетта. А през лятото сигурно изобщо не се „полагаше“, тъй като времето е сухо. Ясно е за какво ставаше дума. По принцип военните коли се мият веднъж годишно. Когато идва началството.

Химикалките, телбодът, кламерите и ластиците не се даваха, когато са нужни, а по веднъж годишно в съответствие с протокола от инвентаризацията.

Когато се обръщаш към домакина за нов перфоратор на хартия, в отговор винаги чуваш:

— Интересно, а старият къде е?

— Не знам. Някой го е взел. Няма го.

— Ама, вие разбирате ли какво е това?!

И на това място започваше половинчасов монолог, в който можеш да чуеш, че да изгубиш перфоратора е все едно да изгубиш знамето на полка. И в предишни времена за такова престъпление щели да те изпратят пред трибунала. Че дори и да те разстрелят. След като изслушаш тази реч с надеждата, че когато свърши, все пак ще получиш желания канцеларски предмет, ставаше ясно, че в склада „не са докарали“ такъв. След подобен отговор обикновено ме избиваше студена пот.

Кой не е докарал, мамка му? Световният комитет за доставка на перфоратори ли? Перфораторменът от комиксите ли? Или ти, мързелив гадняр, вместо да подсигуриш компанията със средства за „комфортен бизнес“ и да купиш всичко навреме, седиш по цели дни на непоклатимия си задник и изписваш инвентарни номера на всичко, включително и на всеки кламер? Ако зависеше от теб, щеше да ги изпишеш и на гърбовете на служителите.

Най-вероятно всички тези хора бяха членове на Руския съюз на домакините и администраторите, съкратено — РСДА. Целта на организацията бе да внедри в търговските фирми свои хора на съответните постове, за да могат впоследствие да съсипят икономически тези структури. Да насаждат повсеместно бюрокрация, тъпотия, дребни кражби, саботажи, съветско мислене и провал на работния процес. За да настъпи моментът, когато всички търговски структури щяха да се превърнат в големи складове за хранителни продукти, спиртни напитки, канцеларски стоки, автомобили — в зависимост от предишния профил на организацията, унищожени от членовете на РСДА. И така цяла Русия щеше да се превърне в царството на „фуражките“. От Мурманск до Владивосток по телеграфните и телефонните линии (дотогава те вече щяха да са отменили интернет като средство, което ускорява информацията) щяха да се носят идиотски заповеди и нареждания, които никой нямаше да бърза да изпълнява в очакване на отмяната им.

Просто чувах бъдещите им телефонни разговори:

— Здраве желая, Петрович! (Естествено, всички началници на складове щяха да се казват Петрович.)

— Здрасти, Петрович! Какво има?

— При нас хората замръзват както по време на блокадата. Твоят склад не може ли да ни изпрати три влакови композиции дърва? Защото в нашия град една трета от личния състав (т.е. от жителите) ще умре до пролетта.

— Че как да ти ги изпратя? Трябва да получа нареждане от централата, от Петрович.

— Ами, той умря преди два месеца, а пък още не са назначили друг, откъде ще ти взема нареждане?

— Какво да направя? Без нареждане не става! Изпрати нареждане и тогава, ако щеш, вземи цялата тайга. Но без нареждане не мога. Не се полага.

— Да… ще чакаме да назначат някого в централата. Уставът си е устав. А ти как си, как са жената и децата?

— Караме я, караме я. Щабът ни е разквартируван в бившия музей. Идвал ли си тук? Намира се на площада, една такава грамадна сграда.

— Да. По средата има една колона?

— Точно така. Е, седим си тук и засега се топлим. С рамките на картините и разни стари мебели. Тука е фрашкано с такива неща. С тия мебели. Ще устискаме до пролетта. Пък тогава централата може да реши нещо.

— Е, бъди жив и здрав, Петрович. Обади се, ако има нещо.

— Тъй вярно. Хайде.