Довършителката

Не потърсих с очи Моригон. Стигаха ми и другите грижи. Сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи през гърлото. Устата ми бе пресъхнала и не можех да преглътна. Преди да разбера какво става, гонгът удари и Клетъс връхлетя отгоре ми. Успях да блокирам първия му удар, но с цената на остра болка в ръката, която моментално се поду. Залитнах назад, отстъпвайки му ценно пространство, от което той не закъсня да се възползва.

Насочи ритник на нивото на корема ми и аз го избягнах с усилие, като почти престъпих очертанията на квадрата. Ако му присъдеха свободен удар, сериозно се съмнявах, че ще го издържа. Затова, когато замахна за следващото си кроше, се гмурнах под него и излязох от другата му страна. Той се извъртя и настъпи отново с думите:

– Какво има, Вега, страх те е да се биеш ли?

Щях да му отвърна подобаващо, но езикът ми бе така залепнал, че успях да изломотя само:

– Прр-клет задник.

Продължихме да танцуваме един около друг, изпробвайки защитата си. Аз отправих няколко несръчни удара, които той лесно избягна. Личеше как увереността му расте с всяка изминала минута. Пробвах страничен ритник, но той го отби с презрителен смях.

Но аз имах в главата си план и само изчаквах удобния момент. Той финтира с лявата ръка. Едва прикрих доволната си усмивка, преструвайки се, че го блокирам. Докато успее да изнесе дясната, вече беше късно. Аз забих чело в лицето му –трик, който по думите на Делф се наричаше „горчива целувка“. Той немощно вдигна коляно, целейки се в корема ми, но ударът го бе зашеметил достатъчно, за да успея да се наведа и да направя здрав захват на крака му. Дръпнах нагоре с всичка сила. Той се преметна заднишком и се стовари върху главата си.

Повече не ми беше и нужно. Връхлетях отгоре му като Шук върху избягал затворник. Обвих дългите си крака около него, приковавайки ръцете му към тялото, и го замлатих с юмруци, докато скимтящ и облян в сълзи като пеленаче не даде знак, че се предава.

Реферът бързо се намеси и ни разтърва. Но когато той вдигна ръката ми, за да ме обяви за победител, проклетникът Клетъс Луун ме издебна и така ме халоса в лицето, че паднах и повлякох рефера със себе си.

От всички страни се разнесоха викове: „Нарушение!“ и „Пратете го във Валхал!“.

Какус Луун сграбчи обезумелия си син за лакътя и го повлече по-далеч от арената, докато Делф на два скока стигна до мен и ме вдигна от земята.

– Добре ли си, Вега Джейн? – попита тревожно. После погледна подир Клетъс и кресна: – Ще ти откъсна главата, плужек такъв!

Избърсах кръвта от устата и носа си и проверих с език дали всичките ми зъби са по местата си. Там бяха, но усещах как едната ми страна вече се подува. Въпреки това по лицето ми се разля широка усмивка.

– Аз победих, Делф!

– И още как, Вега – усмихна се в отговор той.

С негова помощ закуцуках към публиката. Първият кръг беше приключил. Оставаха още четири. При тази мисъл радостта ми помръкна, но само за кратко. Все пак бях първата Женска, печелила някога Дуелум.

Обърнах се към официалната трибуна и видях, че Джон е станал прав и ме аплодира. Моригон също плясна с ръце, но само веднъж и спря. На минаване покрай будката за залагания забелязах Роман Пикус да се препира ожесточено с Какус Луун. Явно моята победа му бе струвала скъпо. Клетъс стоеше отстрани и гледаше на кръв, макар и с омазано в сълзи лице.

Останах учудена, когато Делф приближи до Роман и му подаде малко късче пергамент. Той се навъси още повече, но отброи десет монети и му ги подаде с думите:

– Този път Женската извади късмет.

– Напротив – отвърна Делф. – Спечели честно и почтено.

– Заложил си на мен? – попитах, когато се отдалечихме.

– Разбира се.

– Не знаех, че имаш хазартна жилка.

– И аз проявявам по някоя слабост като всеки друг Уъг, Вега.

– Ами ако бях загубила? Можеше ли да си го позволиш?

– Заложих на кредит. И освен това бях сигурен, че ще победиш – отсече той.

– И все пак, ако бях загубила?

– Тогава щях да имам мъничък проблем с Роман Пикус, нали?

– Делф, ти си си изгубил ума.

– Да, но днес съм шампион, Вега Джейн. Също както и ти.

Това беше вярно. Не се бях чувствала така добре от дълго време.

Въпреки насиненото си око.

По-късно с Делф отидохме да се почерпим с една от десетте му монети в гостилница на Главната улица, наречена „Гладниците“. Никога по-рано не бях вечеряла в заведение – това не бе нещо, което би минало през ума на работещ Уъг като мен. Да платиш цяла-целеничка монета, за да седиш и да безделничиш, докато друг ти носи храна, изглеждаше налудничаво.

Но останах в пълен възторг!

Преди да излезем, двамата с Делф се бяхме почистили, а аз облякох единствения друг кат дрехи, който притежавах – вълнена пола до глезените и риза с дълги ръкави от кожа на Амарок, принадлежала на майка ми. В купчината вехтории в ъгъла открих дори стара нейна шапка. Тя бе избеляла, широкопола и положително изглеждаше адски демоде. И все пак исках да я нося повече от всичко, което някога бях обличала.