Довършителката

Оставих Дестин у дома, скрита под една дъска на пода. Вече от доста време я носех около кръста си и всички бяха свикнали да ме виждат с нея, но се притеснявах да не излетя неволно по средата на двубоя и така да издам тайната си.

Утрото бе ясно и топло, с чисто, синьо небе. С приближаването на началния час пеперудките в стомаха ми пърхаха все повече. Прехвърлях отново и отново в ума си нещата, научени от Делф. От тренировките чувствах тялото си жилаво и заякнало. Бях била Клетъс преди, но не и на Дуелум. Освен това през последната Сесия той бе израсъл и сега бе далеч по-едър от мен. Но въпреки всичко си оставаше отрепка, а аз не биваше да губя от една отрепка.

Към девет часа тълпите започнаха да се стичат. Някои Уъгове ми се усмихваха и подхвърляха насърчителни думи. Други обаче се правеха, че не ме забелязват. Ако се проведеше допитване, вероятно щеше да се окаже, че Горчилище е разделено наполовина по въпроса за моята вина или невинност. Мнозина Уъгове не ме смятаха за злодей, но просто приемаха на вяра всичко, което им казваше Съветът. Но естествено, имаше и такива които ме мразеха още отпреди да се озова във Валхал.

Пред будката на Роман Пикус се образува опашка – вероятно залагаха на това, че Клетъс Луун ще ме смаже от бой.

Видях Делф да пристига заедно с баща си, а не след дълго се появи и каретата на Богъл, от която слязоха Моригон, Тансий и Джон. Те отидоха да заемат местата си на трибуната заедно с останалите членове на Съвета. Зад тях се разположи групата от не толкова високопоставени Уъгове, сред които мярнах и Юлиус Домитар.

Делф се приближи и ме потупа по рамото.

– Как е настроението, Вега Джейн?

– Страхотно – излъгах. – Изгарям от нетърпение. – Последното не беше чиста лъжа. Исках да започнем час по-скоро, докато не ми е прилошало от напрежение. Повтарях си, че много ще се изложа, ако оповръщам Клетъс Луун още преди гонгът да е ударил. Макар че щеше да е забавно да се избълвам върху ризата му.

Първият кръг включваше двайсет и четири схватки, което означаваше четирийсет и осем състезатели. За да не се протакат нещата, арената бе разделена на четири квадрата, в които боевете щяха да се водят едновременно. Ограничение за продължителността им нямаше – съперниците щяха да се млатят, докато единият падне и не може да стане повече. Всеки с капка здрав разум би подложил на съмнение това жестоко правило, но здравият разум не бе най-разпространената стока в Горчилище напоследък.

Огледах останалите Женски, участващи в състезанието. Те изглеждаха още по-стреснати и прежълтели от мен. Седнах на едно малко хълмче встрани от арената и зачаках появата Делф, чийто двубой с Дигби се падаше още в първата серия. Погледнах стената на залаганията и видях, че Делф е сочен за фаворит.

Двамата излязоха и Дигби се залови да сваля огромната си кирлива риза. Винаги си го бях представяла мазен, отпуснат и невъобразимо мръсен, затова с учудване установих, че всъщност е доста як. За мръсотията обаче бях права. Той направи серия упражнения за разтягане, а после започна да подскача на място и да се боксира с въображаем противник. При това мускулите му се издуваха, а движенията му бяха бързи и точни.

Погледнах с притеснение Делф. Той не се бе съблякъл, нито имаше намерение да загрява. Само стоеше и гледаше в упор своя противник. В израза на лицето му видях един съвсем различен Делф, с когото никой не би искал да се заяжда. Огромните му юмруци висяха отпуснати край тялото, а в присвитите му очи имаше свирепа концентрация, която ми напомни за Джабитите в Комините. Исках да подвикна и да му пожелая късмет, но се боях да не го изтръгна от транса, в който бе потънал.

Тансий се изправи и се обърна към множеството.

– Приветствам ви на поредния Дуелум – започна с гръмлив глас. – Какъв чудесен ден за надпревара! Искам да пожелая успех на всички участници. Очакваме зрелищни и честни двубои и сме уверени, че реферите ще гарантират това наистина да е така...

Слушах го само с половин ухо. Очите ми срещнаха погледа на Джон на трибуната и ми се стори, че през лицето му пробягна насърчителна усмивка, преди Моригон да му отвлече вниманието.

Нейното собствено изражение бе непроницаемо, но аз не можех да забравя как се бе превърнала в синкаво сияние и изчезнала през прозореца ми. Тя умееше да трие спомени и както в случая на Делф да уврежда съзнания. Беше изключителна Женска, трябваше да и го призная. Но също така и опасна. Всеки с подобни умения бе опасен. В следващия миг си дадох сметка, че трябва да включа и себе си в това число.

Четирите двубоя бяха на път да започнат, но аз се интересувах само от един. Делф и Ран Дигби застанаха един срещу друг. Делф се бе съблякъл до кръста, разкривайки изключителната си физика. Тялото му бе като изваяно с длето, без грам тлъстина по него. Той гледаше единствено своя опонент, който от своя страна разкършваше ръце и плещи, издувайки на буци дебелия си врат.