Довършителката

Точно в десет часа гонгът удари. Примигнах с очи, защото не вярвах, че е възможно двама толкова едри Мъжки да се задвижат с такава скорост. Те се срещнаха точно по средата на квадрата и звукът от сблъсъка на кости и мускули бе такъв, че едва не ми прилоша. Сякаш два Крета се бяха счепкали с рога в смъртоносна битка.

Дигби успя да направи ключ на противника си и за миг изглеждаше, че ще откъсне главата от раменете му. Делф се напрегна да се освободи и така изложи тялото си. Дигби се възползва и му нанесе страховити удари с коляно в стомаха и хълбоците.

При всеки от тях смръщвах болезнено лице. Бях удивена, че Делф още стои на крака. Но после той с мощно усилие успя да се отскубне от хватката и двамата пак се озоваха един срещу друг. Дигби дишаше запъхтяно, докато Делф изглеждаше спокоен и под пълен контрол. Дивях се на самообладанието му, след като вратът му едва не бе прекършен, а ръбатите колене на Дигби се бяха забивали така безжалостно в него.

После всичко се случи със зашеметяваща бързина. След като всеки стовари на другия по няколко юмручни удара, които отскачаха от коравите им торсове, Дигби опита страничен ритник, но не улучи и залитна. Делф го сграбчи през кръста, вдигна го във въздуха, завъртя се и го запокити с лицето надолу върху утъпканата земя. Чу се глухо тупване, съпроводено от хрущене, и Дигби замря.

Делф го пусна и се изправи. Реферът провери състоянието на Дигби и махна на Знахарите, които притичаха с обемистите си чанти. Докато го реанимираха, реферът улови ръката на Делф и я вдигна високо във въздуха, обявявайки го за победител в двубоя. Избухнаха овации, а аз виках по-силно от всички. Когато ме доближи, Делф си беше пак същият – стоманен, фанатичният поглед бе изчезнал, заменен от лека усмивка.

Прегърнах го, а когато отдръпнах ръка, видях, че е изцапана с кръв. Изгледах го ужасена.

– На Дигби е, Вега Джейн, не моя.

Обърнах се да видя Дигби, който бавно се надигаше от прахта. Цялото му лице бе обляно в кръв, а носът му стоеше обърнат на една страна. Усетих, че закуската ми напира да излезе навън, и трябваше да притисна устата си с длан.

Десет минути по-късно първият кръг вече беше приключил. Единствената Женска, участвала в него, бе порядъчно пребита от своя противник, макар той „галантно“ да се бе въздържал да й строши черепа. И все пак тя трябваше да напусне арената на носилка, съпровождана отстрани от хлипащата си майка.

Гонгът отекна отново, възвестявайки началото на втория кръг. Последваха нови ожесточени двубои и още четирима участници отпаднаха от надпреварата, в това число поредната Женска. Тя се срина като сноп още при първата атака на противника си, млад Ковач, работещ в Комините. Доколкото успях да видя, той дори не я докосна с пръст – тя просто припадна.

Част от мен копнееше за такъв изход. Но след разправията с Моригон бях убедена, че опитам ли нещо подобно, главата ми лесно може да се отдели от плещите.

Най-сетне дойде ред на последния кръг, в който трябваше да се бия и аз. Поех си дълбоко дъх, а Делф ме улови насърчително за рамото.

– Не бой се, Луун е мекушав Уъг. Дори няма да разбере откъде му е дошло.

– Значи довечера ще празнуваме – кимнах и се помъчих да се усмихна.

Но вътрешно бях уплашена, макар да имах изработен план. Застанахме един срещу друг и Клетъс свали ризата си. Аз, естествено, останах облечена. Забелязах, че доста е позаякнал. На шестнайсет Сесии, той всъщност вече беше напълно развит Мъжки. Вярно че преди се бе случвало да го напердаша, но това бе в миналото, преди да порасне толкова – като изключим скорошния случай, когато ми открадна яйцето и аз го ритнах в корема. Не се съмнявах, че е тренирал усилено за турнира и е научил някой и друг мръсен трик от Уъгове като Ран Дигби и Нон. Трябваше да приема истината, че ме превъзхожда по сила.

И въпреки това нямаше да му се дам.

Луун се ухили мръсно и взе да надува мускулите на гърдите и ръцете си, докато аз стоях и го гледах неподвижно. Реферът приближи и ни разясни правилата, които бяха смущаващо малко. Едно от тях ме учуди – че ако бъдеш изтласкан извън очертанията на квадрата, противникът ти получава свободен удар в която част на тялото ти пожелае. Нямах представа защо Делф е пропуснал да ми го спомене. Това обясняваше защо всички Уъгове така се нахвърлят един срещу друг още при първия звук на гонга.

Когато реферът отстъпи назад, Клетъс тихо прошепна:

– Ако се престориш, че припадаш, ще те пощадя. Така поне ще можеш да виждаш и да дъвчеш храната си довечера.

– Странно, и аз тъкмо се канех да ти направя същото предложение.

Усмивката му изчезна и се замени от решимост, каквато рядко бях виждала върху физиономията му. Почти съжалих за своето перчене.

Над рамото му виждах част от публиката. Делф се взираше напрегнато в мен, което не ме учуди – по-учудена останах, че с не по-малко напрежение ме гледа и брат ми от трибуната. Вляво от мен седяха родителите на Клетъс. Какус Луун се бе надул като пуяк, докато жена му Хестия примигваше на парцали.