Довършителката

Не знаех защо това бе толкова важно за мен. Обикновено нехаех за мнението на другите Уъгове. Но този път беше раз-лично. Добре помнех начина, по който ме погледна Тансий на Съвета, когато откриха рисунките по мен. Исках да му покажа, че имам своето достойнство, макар и да не се мия всеки ден от глава до пети.

Над тезгяха ми се мярна сянка и аз бързо вирнах глава.

Зад мен стоеше Домитар. Загледах го в очакване.

– Добре се представи вчера, Вега. Много добре, наистина.

– Благодаря, Домитар.

– Всъщност победата ти ми донесе двайсет монети – рече доволно той, потривайки пухкавите си ръце. Останах доста учудена и вероятно ми е проличало по изражението, защото той добави, вдигайки рамене: – Клетъс Луун е по-голям идиот дори от баща си. Сигурен бях, че ще го напердашиш. – След което се отдалечи, подсмихвайки се тихичко.

През обедната почивка излязох навън, за да дам нещо за хапване на Хари Две. Докато седях във високата трева, се загледах към Комините. Вече се бях качвала на втория етаж, и то два пъти. Единия път открих Дестин, а втория – своето минало.

Но какво ли имаше по-нагоре?

Продължих да се взирам в грамадното здание. Етажите положително бяха повече от два, което означаваше, че вероятно има още много за откриване. Знаех, че това е безумно опасна мисъл, особено в моето положение, когато само едно подхлъзване на Дуелума можеше да ме прати във Валхал до края на дните ми. Но именно опасността, дебнеща ме отвсякъде, избистряше съзнанието ми както никога досега.

Отново и отново се сещах за символа върху пръстена и татуировката на дядо. Никой, с когото разговарях, изглежда не знаеше значението му. Вече се бях уморила да задавам въпроси и да не получавам отговори. Щом нямаше начин да прекося Мочурището и да потърся къде са се дянали той и родителите ми, не можех ли поне да разузная отново в Комините? Те явно съдържаха повече тайни от което и да било друго място в Горчилище. И при всяко свое влизане вътре се бях връщала с по нещо ценно. Защо да не опитам късмета си още веднъж?

Когато прозвуча сирената за края на дневната смяна, се преоблякох и изчаках отвън, докато всички си тръгнат. За свое учудване видях Делф, който дотича, плувнал в пот от работата на Стената.

– Какво правиш тук? – попитах.

– Дойдох да те взема. Нали ще тренираме за Дуелума?

– Тренировката ще трябва да изчака.

– Защо?

– Защото, когато фабриката се опразни, смятам да се промъкна вътре. Вече бях на втория етаж, сега искам да отида и по-нагоре.

– Съвсем си се побъркала, Вега Джейн – изпъшка Делф.

– Може и така да е.

– Забрави ли, че Кроун чака и най-малкия повод, за да те хвърли във Валхал? Нищо чудно дори сега да е пратил някого, за да ни шпионира.

– Мина ми през ума. Затова ще се върна пак, когато се стъмни хубаво, и ще вляза през една странична врата. Трудно ще ме забележи някой.

– Но защо ти е притрябвало изобщо да ходиш?

– Вече на два пъти го правих и всеки път излизах невредима. Научих важни неща. Така се сдобих с Дестин – посочих веригата около кръста си. – А също и с Мълнията.

– Значи казваш, че сега искаш да проучиш и по-нагоре?

– Точно така.

– И няма начин да те разубедя?

– Не.

Той огледа високите стени.

– Е, откъде точно ще влезем?

– Ние няма да влизаме никъде. Аз ще вляза сама. Междувременно вие с Хари Две можете да отидете у вас и да ме чакате. Ще намина веднага щом приключа тук.

– Или ще ме вземеш с теб, или още сега отивам при Домитар да му кажа какво кроиш. Бас държа, че веднага ще отпраши да те натопи на Кроун.

– Няма да го направиш.

– О, само опитай.

Гледахме се един друг близо минута, после той каза:

– Няма да те пусна да ходиш вътре сама и толкоз.

– Делф, ти не знаеш какво преживях там. Много е опасно и...

– Виж, Домитар тъкмо си тръгва. Дали да не отида да побъбря с него?

Обърнах се и видях началника си край портала, в компанията на Дис Фидус.

– Добре – отвърнах ядно, отмятайки бретона от челото си. – Но ако те убият, недей да идваш да ми плачеш на рамото.

– Няма, не бой се – тросна се той в отговор.

Но после мислите ми взеха нова насока. Бях обещала на Моригон, че ще дам всичко от себе си на Дуелума в замяна на гаранцията и, че после всичко ще стане както преди и Съветът няма да има повече претенции към мен. Но всъщност не възнамерявах да оставам в Горчилище след турнира. Родителите ми вече ги нямаше, с брат ми се бяхме отчуждили. Моригон ме бе заплашила, че опитам ли да избягам, ще накажат Делф вместо мен. Единственият начин да елиминираме тази опасност бе като тръгнем заедно. Но за да се изправи пред съществата от Мочурището, способни да вселят ужас в сърцето на всеки Уъг, Делф се нуждаеше от поне малко подготовка. Може би тази нощ щеше да ми предостави добра възможност да го посветя в техния коварен и смъртоносен свят.

– Делф? – погледнах го в очите.

– Какво? – изръмжа той, очевидно готов за нов спор.

– След като Дуелумът свърши и ти станеш шампион, аз ще напусна Горчилище. Взела съм твърдо решение.

– Добре. – Чертите му се поотпуснаха, но в тях се появи нещо ново и обезпокоително.

– Все още ли искаш да дойдеш с мен?

– Що за въпрос? Разбира се, че искам.