Довършителката

Е, аз не се канех да избухвам в пламъци, за да напусна Горчилище, но можех да го направя, като прекося Мочурището. До момента тази идея ме обсебваше изцяло – да се махна оттук, да намеря своите роднини, защото те не бяха мъртви. Просто вече не се намираха тук. Но сега у мен се надигана и друго чувство, което ме накара да седна на студения каменен под и да направя нещо, което не правех почти никога. Да избухна в сълзи. Поклащах се напред-назад, изпитвайки болка в цялото си тяло. Все едно аз бях погълната от огъня и моята кожа бе овъглена и почерняла. Не можех да си поема дъх от риданията, които ме задавяха. Сякаш бях трупала тази емоция с дни и месеци, за да я излея сега наведнъж.

Сепнах се, когато усетих нечии големи ръце да ме обгръщат. Отворих очи и видях Делф, който седеше до мен и също плачеше.

Хари Две се събуди, примъкна се до нас и взе да ме бута с муцуната си. Вероятно искаше да ме накара да го погледна, да се почувствам по-добре. Но е трудно да се чувстваш добре, когато цялото ти семейство те е напуснало.

И то по свой собствен избор.

– Всичко е наред, Вега Джейн – промълви Делф в ухото ми, гъделичкайки ме с топлия си дъх. – Всичко е наред.

Докоснах го по лакътя, за да покажа, че съм чула. Но нищо не беше наред.

И никога вече нямаше да бъде.

Каквото и да станеше, аз щях да се махна от това място.

Защото бях научила, че в Горчилище може да има много неща, но истината не е сред тях.

А аз се нуждаех от истината. Само тя ми бе останала.

VIGINTI OCTO

ПОСЛЕДНИЯТ ДУЕЛУМ

На следващата сутрин, на път за Комините, видях на Главната улица голям транспарант, окачен между две здания. На него пишеше: „До всички Уъгморти. Следващият Дуелум ще се състои след две седмици на Арената. Първа награда – петстотин монети. Участието на всички Мъжки между шестнайсет и двайсет и четири Сесии е задължително“.

Отдолу имаше по-дребен текст, гласящ, че същата вечер на централния площад ще се състои събрание, на което ще се предоставят допълнителни подробности. Изискваше се присъствието на цялото население.

Паричната награда бе впечатляваща. Откакто се помнех, победителите в Дуелума получаваха само метална статуетка като онези, които притежаваше Делф, и малка сума пари.

Зачудих се дали Делф ще спечели отново. Петстотин монети положително щяха да му дойдат добре.

После се запитах дали това не е специалното съобщение, за което ми бе споменала Моригон преди няколко дни. Тя бе казала, че скоро ще го науча. Вдигнах отново очи към транспаранта. Надали, защото Дуелумите се състояха по два пъти на Сесия и тъкмо сега бе времето за поредния. Можех да допусна, че ще го отложат заради строежа на Стената – Мъжките в селото напъваха мишци достатъчно дори и без да се млатят един друг. Както и да е, това слабо ме засягаше.

Продължих към фабриката, където пристигнах с минута закъснение, но никой не ми направи забележка. Преоблякох се и влязох в цеха. По атмосферата можех да позная, че малцината останали работници вече са научили новината – носеше се тихо мърморене, Ковачите надуваха внушително мускули и всеки преценяваше крадешком конкуренцията. Тъй като аз бях единствената Женска наоколо, дори не ме удостоиха с поглед.

След работа, когато те си тръгнаха, застанах сама пред своето шкафче и повдигнах ризата си. Части от картата върху мършавия ми корем бяха избледнели дотолкова, че вече на няколко пъти се бе налагало да ги повтарям с мастило. И понеже Делф трябваше също да я запамети, бях решила да я прекопирам обратно върху пергамент – чувствах се леко неловко да се разсъбличам пред него, а и усещах, че понякога вниманието му е привлечено повече от голата ми кожа, отколкото от рисунките по нея.

Проблемът бе, че ми трябваше още пергамент, а нямах пари, за да го купя. Мина ми през ума да задигна няколко листа от офиса на Домитар, но той напоследък изобщо не го напускаше през деня – а нощем нямах повече желание да влизам в Комините, дори и за всичкия пергамент в Горчилище.

Сега, докато минавах покрай остъклената врата, тя се отвори и Домитар излезе насреща ми. Това бе удачно съвпадение, защото в главата ми тъкмо се въртеше въпрос, на който той вероятно можеше да отговори.

– Знаеш ли – започнах, – Моригон ми спомена, че баща й служил в Съвета заедно с моя дядо. А аз дори нямах представа, че дядо е членувал в него.

– Членува, но само за кратко. Беше неспокойно време в нашата история.

– И е напуснал по своя воля?

– Не съм казвал това – рече той и веднага вдигна ръка към устата си, очевидно съжалявайки за изтърваните думи.

– Неспокойно време? Да нямаш предвид Битката на зверовете, за която са ни преподавали на Обучението? Но нали тя се е състояла по-отдавна, когато дядо още не е бил роден?

– Няма защо да будим спящите кучета, Вега. Това е най-добрата политика.

– По дяволите спящите кучета, Домитар! Трябва ми истината.

Той се обърна и се шмугна в офиса си като заек в хралупа. Или като плъх в отходен канал.