Довършителката

Реших да му покажа и Мълнията. Сложих сребристата ръкавица и я извадих от джоба си. Отначало той не остана впечатлен, което не бе за учудване предвид малките и размери. Но щом фокусирах мислите си и пожелах да се върне в нормалния си вид, тя веднага се издължи почти до два метра и доби ослепителния си жълт цвят.

– Как, по дяволите, стана това, Вега Джейн! – възкликна Делф.

– Не е важно как прави нещата. Важното е, че ги прави добре, и то когато аз поискам.

Той посегна да вземе копието, но аз го спрях.

– Само с ръкавицата, Делф.

– А какво ще стане, ако го пипна без нея?

– Мисля, че не ни трябва да узнаваме.

Той нахлузи ръкавицата и повдигна Мълнията. На двайсетина крачки от нас имаше дърво. Посочих му го и казах:

– Помисли си, че искаш от нея да удари това дърво. После я хвърли, както се хвърля копие.

Делф се поколеба, но после смръщи решително лице – което изглеждаше малко смешно, но аз скрих усмивката си, – прицели се и метна.

Мълнията прелетя няколко метра и се заби в пръстта.

– Само толкова ли може? – ухили се той. – Страховито, няма що.

Взех ръкавицата от него, отидох да вдигна Мълнията, намислих си какво точно желая от нея и я хвърлих. Блесна ослепителна светлина и дървото се разпадна на трески. Копието направи плавен завой и се върна в ръката ми, точно както бях виждала да правят ловните соколи, обучавани от Дъф.

Озърнах се за Делф и го видях проснат на тревата до мен. Щом вдигна глава, го погледнах и изрекох с колкото се може по-покровителствен тон:

– Е, толкова може. Сам прецени дали е страховито.

Скоро той вече улучваше с Мълнията почти всичко, което пожелае. Не знаех дали щеше да се наложи да я използваме при прехода през Мочурището, но във всички случаи нямаше да ни е излишна.

По-късно същата вечер Делф и аз седяхме пред тлеещото огнище в моята къща, а Хари Две дремеше в краката ни. Решила, че моментът е подходящ, се изправих и казах:

– Искам да ти покажа още нещо.

– Какво?

Смъкнах панталоните си.

– Вега Джейн! – извика прегракнало Делф, изчервявайки се като цвекло.

Без да му обръщам внимание, повдигнах овехтялата си риза и запретнах ръкави, показвайки корема и ръцете си.

– Погледни, Делф. Погледни.

– Майчице мила, Вега Джейн, да не си се побъркала?

– Не, не е каквото си мислиш. Имам бельо отдолу. Обърни се!

Той бавно завъртя глава. Погледът му проследи рисунките по тялото и крайниците ми и челюстта му увисна.

– Да ме прегази Крет дано! Какви са тези неща?

– Карта на Мочурището. Куентин Хърмс ми я остави. Беше на пергамент, но се боях да не я намерят у мен, затова я прерисувах върху кожата си.

Той доближи нос.

– Пътят за преминаване?

– Да, Делф. Запомнила съм го наизуст. И ти също ще трябва да го направиш.

– Н-няма да ти зяпам... голотиите – запъна се той, махайки с длани пред лицето си.

– Ще се наложи, Делф – намръщих се аз. – Ако искаш да дойдеш. И двамата трябва да знаем маршрута, за всеки случай. – Вдигнах книгата за Мочурището. – Знаеш добре какво ни очаква там, нали?

През следващия половин час той наблюдаваше внимателно, докато аз го превеждах с показалец през картата. Щях да правя това колкото нощи е необходимо, докато указанията не се запечатат здраво в паметта му. Докато минутите течаха, клепачите му взеха видимо да натежават. Скоро той вече похъркваше в стола си. Смъкнах ризата и вдигнах панталоните си, седнах върху единствения друг стол и взех да прелиствам книгата.

Хари Две проскимтяваше тихо в краката ми. Погледнах го и си помислих дали не сънува лош сън. Не знаех дали кучетата сънуват, но не виждах причина да не е така. А и Хари Две беше доста специално куче.

Бавно отгръщах страница след страница, попивайки колкото се може повече информация. Куентин Хърмс бе също толкова педантичен в документирането на Мочурището, колкото и в изработката на красиви неща в Комините. Но онова, което описваше и пресъздаваше върху тези страници, не можеше да се вземе с лека ръка. На почти всеки лист пергамент имаше нещо, което може да те убие. Но се срещаха и полезни същества, включително и едно, наречено Хоб, които бе склонно да ти помага, стига всеки ден да му правиш малък подарък. Ама че нахална гадинка, рекох си, да търгува с доброта срещу подкуп.

Накрая затворих книгата и се загледах в догарящия огън. Едно тлеещо дърво привлече вниманието ми. Кората му бе почервеняла, почти прозрачна от разяждащата я жар. Също като моя дядо и родителите ми – погълнати цели сред стълбове от пламък.

Коленичих до огнището и доближих ръка, но не прекалено, защото не исках да се изгоря. И все пак усещах паренето. Спомних си кръглите белези, останали от пътуването ми в миналото – те боляха толкова силно. А какво ли бе усещането да гори цялото ти тяло? Тръснах глава при мисълта. Но дядо сам бе предизвикал пламъците със своето желание да тръгне нанякъде. Моригон го бе умолявала да остане, но той не я бе послушал. И ето че огънят го беше отнесъл. Също като родителите ми. Нищо чудно и те да го бяха сторили доброволно.

Което означаваше, че са избрали да ни зарежат. Не, да зарежат мен.