Довършителката

– Ей, не чак толкова силно! – изпищях и хватката му леко се отслаби. – Сега ще преброя до три и скачаме заедно. Едно... две... три.

Подскочихме едновременно право нагоре и на височина около двайсет метра полетяхме хоризонтално. Усетих как Делф целият се напряга и се изместих напред, така че да се озове точно върху гърба ми. Вятърът плющеше около нас.

– Да ме вземат мътните – откъсна се отново от устата му.

Извърнах се и видях, че очите му са затворени.

– Делф, отвори си очите. Гледката оттук е невероятна.

Той ме послуша и не след дълго мускулите му, твърди като скала, леко се отпуснаха.

– Колко е красиво! – промълви с благоговение.

– Нали ти казах. Само не поглеждай надолу засега. Това изисква малко опит и...

Веднага разбрах, че съм допуснала грешка. Едва го бях изрекла и Делф, разбира се, погледна надолу. Пръстите му ме сграбчиха като куки, той взе да пищи и да се върти, което ни прати в стръмно пикиране. Отначало се учудих защо се спускаме толкова бързо, но после се сетих, че никога досега не съм летяла със стокилограмов Уъг на гърба.

Изгубих всякакъв контрол и се присъединих към неговото пищене. Вече бяхме на пет метра над земята, когато се пресегнах и го пернах през лицето. Той веднага спря да се мята, давайки ми възможност да овладея ситуацията и да извърша някакво подобие на кацане – не от най-меките, но все пак кацане. Проснахме се запъхтени един до друг и след секунда аз се повдигнах на лакът.

– Замалко да ни убиеш! – викнах разгорещено. Но после си спомних за собствения си първи полет и ядът ми утихна. Освен това аз носех отговорността. Той само се возеше. Изправих се и отупах прахта от дрехите си. – Грешката беше моя, Делф. Следващия път ще е по-добре.

– Следващ път? – изгледа ме той така, сякаш исках от него да погълне цял Крет. – Няма да има следващ път, Вега Джейн.

– Искаш ли да прекосим Мочурището, или не? – Отговор не последва, само неясно сумтене. – Защото, ако можем да прелитаме над части от него, няма да е нужно да се притесняваме какво има отдолу. – Застанах в очакване, потропвайки с крак. Той примигна, почеса се веднъж-дваж по главата и каза:

– Ами тогава да вземем да пробваме пак, а, Вега Джейн?

VIGINTI SEPTEM

ТРЕНИРОВКИТЕ

Следващите две нощи се упражнявахме в летене. Всъщност упражнявах се аз, докато Делф се стараеше да не падне. Накрая смъкнах Дестин от кръста си и му я подадох. Той отскочи назад, сякаш бе видял Амарок.

– Трябва да опиташ, Делф.

– Че защо? Ти знаеш как да се оправяш с това нещо. От мен се иска само да се държа.

– Не се знае какво може да се случи. Важно е да умееш да се справяш и сам. – Той обаче се опъваше, докато накрая не отсякох: – Ще го направиш, ако изобщо искаш да дойдеш с мен.

Той неохотно я пое от ръката ми. Беше по-широк в талията, но все пак с моя помощ успя да я омотае около себе си и да щракне закопчалката.

– Ами сега какво? – попита навъсено.

– Как какво? – скастрих го. – Колко пъти си ме виждал да го правя? Хайде, сети се сам.

– Ти или се затичваш, или скачаш – отвърна като примерен ученик той.

– Не мислиш ли тогава, че и ти трябва да направиш същото?

– Да се затичам или да скоча? – последва колебливият въпрос.

Какво да очакваш от един Мъжки. Първо го отвеждаш до водата, а после трябва да му покажеш и как се пие.

– Все ми е едно. Което си избереш.

– А когато се озова там горе?

– Нали съм ти показвала, Делф. Знаеш как да завиваш. Знаеш как да се приземяваш. Просто прави като мен.

Той се обърна, засили се и подскочи. Полетът му беше прав, бърз и завърши директно в един храст. Притичах да му помогна. Той плюеше пръст и чистеше сухи съчки от лицето си.

– Не ме бива за това, Вега Джейн. Мястото ми е на земята, да ходя като нормален Уъг.

– Бива те, и още как – рекох твърдо. – Следващия път като се откъснеш от земята, вирни брадичка нагоре. Така няма да се забиеш в храстите, а ще набереш височина. Ако искаш да завиеш, просто изнеси едното си рамо напред. Дойде ли време да кацаш, насочи главата и раменете си плавно надолу. В последния момент свали краката, за да стъпиш на тях.

– Само ще си строша кокалите.

– Възможно е. Но дори и да се случи, не бери грижа. Аз ще ги направя отново цели.

– Как така ще поправиш счупени кокали? – примига насреща ми той.

Извадих Целебния камък и го прокарах над охлузената му ръка, мислейки за хубави неща. Драскотините моментално изчезнаха. Делф отстъпи уплашено назад.

– Какво е това?

– Камък, който лекува, Делф.

– Наистина ли може да оправи всичко?

– Да – отвърнах, макар и още да нямах опит с потрошени крайници.

На четвъртия си опит той се издигна високо във въздуха, прелетя около половин километър, направи широк, макар и малко неуверен вираж, върна се при мен и се приземи. Върху краката си. Развълнуван от успеха, ме грабна от земята и така ме развъртя, че щеше да ми прилошее.

– Направих го, Вега Джейн! Мога да летя като птица.

– Доста големичка птица. А сега ме пусни долу, преди да съм повърнала върху теб.