Довършителката

– Ти можеше да се справиш с този копелдак и сама, Вега Джейн.

– Вероятно. Но е хубаво да знам, че си до мен. – После се сетих накъде бях тръгнала. Джон вече беше почти при каретата. – Късмет на Дуелума, Делф. Надявам се ти да спечелиш петстотинте монети.

Затичах се и стигнах до брат си тъкмо преди да постави крак върху стъпалото.

– Джон?

Той се обърна и се усмихна, но усмивката му беше някак... насилена. Веднага долових това. Бяха изминали вече четиринайсет дни, откак за последно го бях видяла, бях вечеряла с него и бях посетила стаята му, изпълнена с книги и раздути амбиции. Редовните ни срещи вече не бяха чак толкова редовни.

– Здравей, Вега. – Въпреки сухия поздрав ми се стори, че в него трепна нещо от предишния ми брат, но може би само си въобразявах.

Моригон се наведе през вратата и щом ме видя, каза:

– Джон, трябва да вървим. Вечерята ни чака, а след това имаме още занимания.

– Няма да ви отнема повече от минутка – рекох забързано.

Тя кимна неохотно и се отпусна назад в седалката, но подозирах, че ни слуша внимателно.

– Какво има, Вега? – попита Джон. Сведе очи към Хари Две, но не посегна да го погали. Косата му беше още по-къса, остригана почти до кожата. Едва можах да го позная.

– Как си? – рекох. – Сякаш цяла Сесия мина от последната ни среща насам.

– Много съм зает покрай Стената и уроците.

– Да, нали Стената трябва да опази всички Уъгове... – Надявах се да долови двусмислицата в думите ми.

– Но въпреки всичко изоставаме – продължи той. – Няма да успеем да се вместим в срока от четирийсет дни и нощи. Трябва да работим още по-усилено. Кръвниците могат да нападнат във всеки един момент.

Резкият му тон ме свари неподготвена.

– Ъм... изглеждаш добре – пробвах да сменя темата.

Той сякаш се поуспокои, но същевременно целият ентусиазъм се изпари от лицето му.

– Да, добре съм. А ти?

– Чудесно. – Сякаш си говореха двама непознати.

– Ходила ли си скоро в Приюта?

Трепнах и погледнах предпазливо към отворената вратичка.

– Не, в последно време не съм.

– Аз исках да посетя родителите ни, но Моригон смята, че не бива да се разсейвам.

Поколебах се. Идеше ми да скоча в каретата и да проведа един личен Дуелум с нея.

– Сигурна съм, че е права – рекох достатъчно силно, за да ме чуе.

Тя отново подаде глава навън.

– Закъсняваме, Джон.

– Ей сегичка – казах, като я гледах право в очите. – И не се притеснявай, Моригон, не съм забравила кое може да се говори и кое не.

Тя ме стрелна с поглед и за пореден път се дръпна назад.

– Има ли още нещо, Вега?

– Всъщност, да. Трябва ми малко пергамент. Да ти се намира излишен?

Той явно остана учуден от странната молба, но бръкна във вътрешния джоб на красивата си черна туника и извади оттам няколко навити на руло листа.

– Този ще ти стигне ли?

– Да, благодаря – поех ги от ръката му. После пристъпих напред и го прегърнах, усещайки как се напряга в обятията ми. – Довиждане, Джон.

Преди да тръгна, надникнах в каретата, срещайки отвътре хладния поглед на Моригон.

– Онова специално съобщение, за което ми каза... относно Дуелума ли беше?

Не последва никакъв отговор, нито дори бегло кимване с глава.

– Значи ми даваш още време да се почудя?

За един мимолетен миг ми се стори, че зърнах в очите и дълбока тъга, но той отмина твърде бързо, за да съм сигурна.

После погледът и се отмести и тя каза:

– Хайде, Джон. Имаме още ангажименти за тази вечер.

Брат ми се качи в каретата.

Богъл шибна Слеповете и те поеха с тропот по паважа.

Обърнах се решително и тръгнах към къщи, прибирайки пергамента в джоба си. Трябваше да си проправям път през групичките от Уъгове, които още стояха по площада, погълнати в дискусии на предстоящия Дуелум. Тъкмо ги отминах и ускорих крачка, когато усетих остра болка в хълбока. В последния момент успях да зърна Клетъс Луун да изчезва зад ъгъла. Стори ми се, че в ръката му имаше камък. Трябваше да викна обратно Хари Две, който напираше да се втурне подире му. Той не остана доволен, но се подчини с глухо ръмжене. Стиснах зъби, опитвайки се да не мисля за удареното място, което бързо започна да се подува.

Щом стигнах вкъщи, извадих Целебния камък и го прокарах над моравата подутина, мислейки за хубави неща. Тя моментално се стопи и кожата ми възвърна нормалния си вид.

Но радостта ми, че съм се отървала от болката, нямаше да трае дълго.

VIGINTI SEPTUM

ВАЛХАЛ

Късно същата нощ се събудих от лая на Хари Две. Секунда по-късно се разнесе втори звук, който беше от строшаването на външната ми врата.

Скочих от леглото с разтуптяно сърце.

Видях как кучето отхвърча назад от нечий ритник и се удря с квичене в стената.

После в стаята нахълтаха цяла група Уъгове. Начело беше Джурик Кроун, а след него – Нон, Ран Дигби, Клетъс Луун и Дюк Доджсън, един от най-младите членове на Съвета, само на двайсет и четири Сесии. Всички държаха в ръце дългоцевни или късоцевни морти, чийто дула сочеха към мен.

– Какво, по дяволите, става? – извиках, притичвайки до Хари Две, за да проверя дали е добре. Той лежеше настрана и дишаше тежко с изплезен език, но не изглеждаше да има нещо счупено и дори близна ръката ми.