Довършителката

Само кимнах неуверено. Не бях сигурна, че езикът ми ще смогне да изрече лъжата по убедителен начин.

– Разбирам – въздъхна тя и аз бях уверена, че действително е така.

– Моригон – вдигнах очи към нея, – мога ли да попитам за пръстена на дядо ми?

– Какво за него?

– Какво означава символът, изобразен отгоре – онези три свързани куки? Вече питах Тансий, но той отвърна, че най-вероятно дядо единствен е знаел.

– Щом Тансий е казал така, аз не бих твърдяла друго. – Сведох поглед, разочарована от отговора и, който всъщност не беше никакъв отговор. – Но защо това е толкова важно за теб?

Този път нямаше нужда да скалъпвам лъжа.

– Защото нищо друго не ми е останало.

– Надявам се, че след всичкия този мрак щастието най-сетне ще заблести над теб, Вега – каза тя с нотка на тъга в гласа. – Наистина се надявам.

После се обърна и си тръгна.

Гледах след нея, докато не се изгуби от очите ми. После обърнах взор към небето. Сама не знаех защо. Може би защото се надявах там да открия отговорите, които оставаха скрити за мен тук, на земята.

VIGINTI DUO

ЕОН И ЯМАТА

Продължих към Комините пешком, без да летя. Не ме беше грижа дали ще закъснея с една или дори с десет минути. Щом Моригон го бе заявила, явно нямаше да вляза във Валхал. Но и за това също не ме беше грижа. Родителите ми ги нямаше – бяха изчезнали пред очите ми, сред стълбове от огън. Никога не бях подозирала, че нещо подобно е възможно. Вече се питах кои са били те, коя съм аз самата. И какво беше това място, което наричах свой дом. Изведнъж изпитах усещането, че всичко около мен е лъжа. И това усещане бе толкова силно, че завладя цялото ми съзнание.

Бях обещала да запазя в тайна видяното в Приюта – така се лишавах дори от възможността да излея мъката си пред някого.

Домитар не се забелязваше никъде. Вратата на офиса му бе затворена, вътре не светеше. Във фабриката вече работеха едва десетина Уъгове. Всички останали бяха мобилизирани да секат дървета, да копаят ровове и да издигат Стената.

Преоблякох се и влязох в цеха. Край тезгяха ми лежаха дълги по няколко метра метални ленти. Краищата им бяха груби и назъбени. Моята задача бе да ги изгладя и да им пробия дупки. Там щяха да се прикачат вериги, с чиято помощ да се повдигат цели снопове от греди. Работата бе трудна и досадна, още повече че постоянно трябваше да се пазя от острите ръбове, които режеха дебелите ми ръкавици и нараняваха кожата ми.

Отново се сетих за язвителните думи на Роман Пикус – че съм достигнала границата на възможностите си, че от мен никога няма да се получи нещо повече от обикновен фабричен труженик. Че възможностите на Джон са далеч по-големи от моите. Изглеждаше дребнаво, дори абсурдно да си хабя нервите с това на фона на случилото се с родителите ми през нощта, но мислите ми постоянно се връщаха натам. Емоциите се оказваха трудни за обуздаване, като стадо Кретове, стремящи се упорито към свобода.

Защо ли Моригон ми се бе притекла на помощ тази сутрин? Желанието на Кроун явно беше да ме хвърли във Валхал и той като нищо щеше да го изпълни, ако тя не бе застанала на моя страна. По изражението и личеше, че не вярва на нито дума от моите лъжи. И все пак най-неочаквано заяви, че се възхищава на волята, твърдостта и куража ми.

Мразех я за това, че беше изтръгнала от мен обещание да мълча относно случката в Приюта, но същевременно изпитвах благодарност. Изобщо, в главата ми цареше пълен хаос и не знаех какво да мисля.

През обедната почивка излязох навън, за да отнеса на Хари Две купичка с вода. Дадох му и малко храна, която той лакомо погълна. Седнах до него на земята и се загледах в Комините. Те представляваха колосално здание и през двете си Сесии тук бях видяла едва малка част от него. И все пак можех да се обзаложа, че съм видяла повече от всеки друг Уъг, работещ във фабриката. Докато измервах с поглед височината му, изведнъж ми хрумна, че в него би трябвало да има много повече от два етажа. Това бе озадачаващо, защото в нощта, когато се надпреварвах с Джабитите, стълбите свършваха на втория етаж и нагоре нямаше други. Или не, по-точно бе да се каже, че не бях видяла други. Напълно възможно бе да има още стълбища в други части на сградата.

Докато минавах обратно през портала, Домитар ми прегради пътя. Направи ми впечатление, че днес не мирише на Огнена вода. Дрехите му не бяха измачкани, а очите му гледаха ясно, без следа от обичайното зачервяване, причинено от пиенето.

– Просто се отбих да нахраня кучето – рекох. – Не се притеснявай, ще си свърша работата за деня. В някои отношения металните ленти са дори по-лесни от красивите дрънкулки.

– Това е добре. Защото ти предстои да правиш още много от тях.

– Тогава може би не е зле да наемеш още един Довършител, на мястото на Хърмс.

– Няма да има други Довършители – изръмжа той.

– Е, значи ми се полага поне малко повишение на заплатата.

– Това е труд в името на Горчилище. Би трябвало да си готова да го вършиш и безплатно.

– А ти защо не се откажеш от надницата си, Домитар?

– Някой ден ще си научиш мястото, Вега, помни ми думата.