Довършителката

– С удоволствие – промърморих под носа си. – Стига да не е това място.

– Разбирам, че тази сутрин почти си закъсняла – отбеляза остро той.

– Имах основателна причина.

– Чудя се коя причина е достатъчно основателна, за да клинчиш от работа, особено във времена като тези.

Поколебах се. Обикновено не обсъждах лични проблеми с Домитар.

– Състоянието на родителите ми в Приюта изглежда се е влошило – рекох накрая.

Той склони глава, което ме учуди. Но още повече ме учудиха следващите му думи:

– Често мисля за тях, Вега. Моля се в Камбанарията за оздравяването им. Те бяха добри Уъгове. Дано съдбата бъде благосклонна към тях.

Когато ме погледна отново, ми се стори, че в очите му блестят сълзи. Сълзи в очите на Домитар? Това вече бе върхът на всичко.

После той се обърна и си тръгна, а аз усетих зад гърба си още нечие присъствие. За миг се побоях да не би да е Кроун, дошъл да ме отведе във Валхал въпреки уверенията на Моригон, но се оказа, че е просто старият Дис Фидус.

– Време е да се връщаш на работа, Вега – рече тихо той.

Кимнах и поех към цеха. На минаване край офиса на Домитар надзърнах и мярнах силуета му. Освен ако слухът не ме лъжеше, отвътре долитаха сподавени ридания.

Останалата част от деня ми премина като в мъгла. Трябва да съм работила здраво, защото, когато сирената най-сетне прозвуча, върху количката край тезгяха ми се издигаше цяла купчина метални ленти, всичките шлифовани и гладки като кожа на Младок, със задължителните дупки, пробити точно по начина, описан в инструкцията. Минах през съблекалнята, взех наметката си и излязох.

Дис Фидус затвори портите след мен и чух щракването на ключалката. В този момент взех решението си. Щях да се върна обратно в Комините. Помнех видението на жестоката битка, както и потока от кръв, който ме бе отнесъл, и лицето на крещящия Уъг, изобразено върху месинговата дръжка. Разбира се, помнех и Джабитите.

Но по-ясно от всичко помнех образите на родителите си, които бях зърнала, докато падах в червената пропаст. Те добиваха особен смисъл сега, когато тях вече ги нямаше. Явно не можех да узная истината от Приюта, нито от Съвета. През последните дни осъзнавах на собствен гръб, че Горчилище не е това, което изглежда. То криеше тайни – тайни, които бях решена да узная.

Минута по-късно Дис Фидус мина покрай мен на път за вкъщи. Не след дълго го последва и Домитар. Притаих се във високата трева. Сякаш разбрал намеренията ми, Хари Две стори същото. Когато всичко наоколо опустя, потупах кучето по главата и прошепнах:

– Стой тук и кротувай. Скоро ще се върна.

Станах и тръгнах към фабриката, но то ме последва.

– Не! – посочих го с пръст. – Ти оставаш вън.

Това се повтори още два-три пъти, но то само махаше усмихнато с опашка и после неизменно тръгваше отново.

Накрая се отказах. По всичко изглеждаше, че ще си правим компания.

Проникнах в Комините през същата странична врата както и предния път и без да губя време, се насочих към стълбите. Не ми се щеше да оставам тук по тъмно. Изкачих се до втория етаж, следвана неотлъчно от Хари Две. Намерих вратата, разбита от Джабитите. Тя бе напълно ремонтирана. Отворих я и влязох в стаята.

Сега можех да видя, че металните предмети, който се бяха сринали с дрънчене отгоре ми, разкривайки малката вратичка, всъщност са лъскави рицарски доспехи. Те също бяха изправени и поставени на мястото си. С известни усилия успях да ги отместя встрани. Кучето започна да ръмжи при вида на пищящия Уъг, но аз му изшътках и то притихна начаса. Промуших се през тесния отвор и вдигнах глава, очаквайки да видя стената от кръв, носеща се насреща ми. Бях готова да прибягна до помощта на Дестин, ако се наложи. Държах да видя отново образите на родителите си в онази бездна, но нямах намерение да давя себе си, нито кучето за целта.

Но кръв нямаше.

Докато стоях, каменната стена просто изчезна, разкривайки огромна бездна точно пред мен.

Усетих, че ми се завива свят от тази трансформация. Как можеше нещо, което допреди малко е съществувало, изведнъж да изчезне? Или да се превърне в друго нещо? Очевидно преди много Сесии Комините бяха изпълнявали различно предназначение. Тук имаше някакво присъствие, някаква сила, абсолютно чужда на мен и на всеки друг Уъг. Е, може би с изключение на Моригон.

Погледнах Хари Две. Той вече не се усмихваше и не въртеше опашка. Докоснах главата му. Тя беше хладна. Прокарах пръсти по ръката си – сякаш цялата кръв се беше изцедила от мен.

Стиснах зъби и пристъпих напред, докато стигнах ръба на пропастта. Погледнах надолу и не повярвах на очите си – гледката бе толкова потресаваща, че неволно се олюлях. Кучето забеляза това, захапа ме за ръба на наметката и ме задърпа назад, за да не падна.