Довършителката

Скочих на крака и той понечи да ме блъсне отново.

Това беше огромна грешка от негова страна.

Когато го ударих, усетих как нагръдникът му се огъва и изпуква под напора на юмрука ми. В следващия миг той се просна в калта. Погледнах ръката си. Тя бе подута и разкървавена. Силата, която бях вложила, разтърси цялото ми тяло и рамото ми се взриви от болка, но поне ми помогна да излея яростта си – иначе щях да се пръсна от нея.

Същевременно в краката ми лежеше неподвижният Нон. Беше ранен, може би дори мъртъв. Обърнах се и побягнах. След няколко крачки краката ми сами се отлепиха от земята и аз полетях. Не го сторих нарочно, то просто се случи. Ветровете ме блъскаха от всички страни, но аз успявах да държа прав курс единствено със силата на волята си.

Оглеждах небесата за родителите си, но те не бяха там. Нямах представа къде са отишли, напускайки болничната си стая сред стълбове от огън. Знаех само, че съм ги загубила, вероятно завинаги. Надали някой Уъг се измъкваше жив от онова, което бях видяла. Дори летейки, не успявах да сдържа риданията си.

Минути по-късно се приземих в покрайнините на Горчилище. Не исках да усложнявам допълнително положението си. Съветът вероятно щеше да ме тикне във Валхал за достатъчно дълго дори само за нападението срещу Нон.

Докато крачех под проливния дъжд, се чудех какво, по дяволите, се бе случило в Приюта. Как можеха двама Уъгове да бъдат погълнати от огън без да изгорят? Как този огън ги бе пренесъл някъде другаде? И то през здрав каменен таван, без дори да го повреди? Не ми идваше наум никакъв отговор на тези въпроси. Родителите ми просто си бяха отишли и аз не можех да сторя нищо, за да ги върна.

Скоро достигнах павираните улици. Вървях, без да гледам пред себе си, мъчейки се да подредя обърканите си мисли. Дали пък все още не сънувах някакъв кошмар? Сякаш за да подсили предположението ми, от мрака и мъглата долетя гърлено ръмжене. Замръзнах на място. После то се повтори, съпроводено от дрезгав глас:

– Кой е там? Отговори веднага или понеси последствията от мълчанието си!

Пристъпих още крачка напред и ги видях – Нида и неговият черен Шук, от чиято паст се носеше ръмженето.

Нида ходеше облечен в панталони от рипсено кадифе, кожен шлифер, широкопола шапка, която да го пази от слънцето и дъжда, и ботуши от кожа на Амарок. Говореше се, че още преди да го наемат да охранява Валхал, той и верният му Шук убили звяра в покрайнините на Мочурището. Ако това бе вярно, аз не исках да си имам работа с никого от тях, защото Амароците бяха сред най-свирепите същества, способни да затрият един Уъг по стотици начини. Според някои дори очите им пръскали отрова.

– Аз съм Вега Джейн – викнах в отговор. Очевидно, бродейки без посока, бях доближила затвора в центъра на селото, където Нида и Шук стояха на пост. Нида ме огледа от глава до пети, стиснал дебелата си тояга, а звярът приседна до него. Дори и така достигаше до главата му.

– Една Женска няма работа тук по това време. Махай се. – После се обърна и си тръгна, а Шук покорно го последва.

Минавайки покрай Валхал, видях, че вътре в момента има само четирима затворници – трима Хайдуци и един Уъг, когото не познавах. Съоръжението имаше дървен покрив и пръстен под, но не и стени, а само дебели решетки. Така обитателите му, изложени на всички стихии, се чувстваха още по-потиснати, а това, че всеки минувач можеше да ги види, довършваше унижението им.

Щом приближих до решетките, непознатият Уъг пропълзя напред по корем и ме заговори:

– Моля те, дай ми малко вода. Устата ми е така пресъхнала, сякаш е пълна с пясък. Само една чашка, моля те. Може и от някоя локва. Моля те, миличка.

Нещо профуча край главата ми и се разнесе трясък, от който отскочих назад. Тоягата на Нида се бе стоварила върху решетките с такава сила, че наоколо се разхвърчаха трески.

– Никакво говорене с мирните Уъгове, Маккрийди – изкрещя той. – Затваряй си устата, или следващият удар ще бъде по главата ти.

Маккрийди се оттегли в далечния ъгъл на клетката като ранено животно. Хайдуците ме гледаха с безизразни очи.

– А ти си обирай крушите оттук – махна ми с ръка Нида. – Няма да повтарям.

Шук излая и щракна с челюсти. Аз си плюх на петите.

Но нещо побягна след мен. Озърнах се през рамо, готова да тичам по-бързо или дори да полетя. Но това не беше Шук, а само Хари Две.

Спрях запъхтяно, опряла ръце върху коленете си, а кучето взе да подскача наоколо, опитвайки се да ме близне. Напълно бях забравила за него след посещението си в Приюта. Приклекнах, прегърнах го и той се успокои също толкова бързо, колкото и аз.

– Навярно си гладен – казах.

Отидохме пешком обратно до къщата и аз му дадох последните останки от храна, с които разполагах. Докато той ядеше, седнах на пода с мокрите си дрехи и се вторачих в отдавна угасналото огнище. Огледах сумрачната стая. Това бе всичко, което притежавах. Джон ме бе напуснал, а ето че сега си бяха отишли и родителите ми.