Довършителката

Тръснах глава, за да дойда на себе си, и надзърнах още веднъж. Онова, което се разкриваше пред мен, ме изпълни едновременно с гняв и безнадеждност. Защото там долу бяха всички неща, изработени в Комините с усиления труд на поколения Уъгове. Най-отгоре разпознах предметите, които лично бях направила съвсем наскоро – един сребърен свещник и чифт бронзови чаши. Седнах отпаднало на земята. Стомахът ми се бунтуваше, имах чувството, че полудявам.

Как тези изделия се бяха озовали там? Винаги бях предполагала, че се изработват за богати клиенти, които са ги поръчали. Аз самата никога не бих могла да си ги позволя, но имаше Уъгове, които можеха. Та те бяха красиви, уникални. Те... Тук наивните ми мисли се прекъснаха. Те се правеха просто за да се хвърлят в проклетата яма пред мен. Никога не бяха напускали Комините. Цялата ми работа, цялото ми разумно съществуване бе в тази дупка.

В яда си ударих по земята с ранената си ръка и изпищях от болка. Притиснах я до себе си, за да я притъпя, но от това тя само ме прониза още по-силно. Каква глупачка бях.

До мен се търкаляше някакъв бял камък. Пресегнах се и го хванах, за да видя дали още мога да използвам пръстите си. Удаваше ми се, макар и трудно.

Хари Две стоеше до мен с жалостив вид, сякаш споделяше всичките ми терзания. Той ме близна по бузата и аз го погалих разсеяно.

Бях влязла, за да търся отговори за изчезването на родителите си, а вместо това откривах, че целият ми живот е една лъжа. Напливът на емоциите бе съкрушителен, но трябваше да му устоя.

Изправих се на крака. След като бях дошла чак дотук, бях открила тази яма, трябваше да стигна докрай.

– Хайде да вървим, Хари Две.

Заобиколихме пропастта и от другата и страна се натъкнахме на отверстието на тунела. През него се стигаше до просторна пещера.

Огледах се, но не видях друг изход от нея – само високи, грапави каменни стени. Обхваната от безсилна ярост, изведнъж изкрещях:

– Искам отговори, чувате ли! Още сега!

Начаса долових в далечния край на пещерата някакво движение. Извърнах се и извиках:

– Кой е там?

Примигнах, мъчейки се да видя по-добре малкото кълбо светлина, потрепващо в мрака. То бавно се приближаваше и нарастваше, докато не се преобрази в силует. Накрая силуетът се превърна в дребна фигурка, носеща фенер. Тя спря пред мен, вирна глава и очите ни се срещнаха.

– Кой си ти? – попитах с треперещ глас.

– Еон – дойде отговорът.

Съществото имаше синя наметка и носеше в ръка дървена тояга с месингова дръжка. На светлината на фенера успях да различа дребно, сбръчкано лице, което определено бе мъжко. Очите изпъкваха и заемаха много по-голяма част от него, отколкото бих очаквала. Ушите бяха малки, със заострени нагоре върхове, а ръцете – въздебели и набити, с къси, извити пръсти. Съществото бе босо – можех да видя дребните му стъпала, подаващи се изпод наметката.

– Какво си ти? – прошепнах занемяло, защото то явно не приличаше на никой Уъг, когото познавах. Имах чувството, че е прозрачно – светлината сякаш минаваше право през него.

– Аз – отвърна то – съм Еон. Има само един.

– Какво правиш тук, Еон?

– Тук се намирам.

Поклатих объркано глава.

– И какво според теб е това място?

– Където се намирам – дойде отговорът. Световъртежът ми взе да се обажда отново. Така нямаше да стигнем далеч.

– Казвам се Вега Джейн – рекох бързо и му протегнах ръка, смръщвайки се от болка.

Еон огледа разбитите ми и окървавени кокалчета и посочи камъка, който държах в другата си длан.

– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща.

– Какво? – Все повече се убеждавах, че този малък приятел не е с всичкия си.

– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща – повтори той.

– Това е обикновен камък, който взех от земята, преди да вляза тук.

– Не е обикновен, а Целебен. Можеш да познаеш по дупката в него.

И действително, едва сега забелязах, че камъкът е пронизан от малко отверстие. Освен това цветът му беше чисто искрящобяло.

– И какво прави? – попитах предпазливо.

– Просто мисли за хубави неща.

Въздъхнах и изпълних заръката на Еон. Ръката ми моментално заздравя. Болката изчезна, не остана и следа от кръв. Вторачих се невярващо в нея, като замалко не изпуснах камъка.

– Как стана това? – възкликнах.

– В Целебния камък е затворена душата на могъща магьосница.

– Магьосница? – примигах насреща му.

– Жена, надарена с магически сили – фиксира ме той с изпъкналите си очи. – Сред които и способността да лекува, както сама се убеди.

Погледнах за сетен път ръката си и трябваше да призная, че е прав. По гърба ми полазиха тръпки от факта, че държа в дланта си нещо, което може да лекува рани само с мисъл. Но от друга страна, защо ли се учудвах. Та нали имах верига, която ми позволяваше да летя. И се бях давила в река от кръв в същата тази сграда само за да изчезна от нея и да се озова мистериозно от външната и страна. Все повече се убеждавах, че Комините са място, претъпкано с всевъзможни сили, загадки и тайни.

– И нещо толкова ценно просто се търкаля по земята?

– О, той се появява където си ще – отвърна напевно Еон. – Или пък там, където имат нужда от него.