Довършителката

Но това не се случи. От другата страна цареше тишина. Продължих да стоя неподвижно. Джабитите бяха коварни, може би изчакваха да отслабя защитата си, преди да нападнат. Но разумът ми бързо отхвърли това предположение. Аз не можех да им окажа каквато и да е съпротива. Те просто трябваше да влязат и да ме изядат.

Минута след минута минаваха, без нещо да се случи. Дишането ми постепенно се успокои. Много бавно свалих ножа, но не откъсвах очи от вратата. Напрягах слух да чуя нещо, каквото и да е – блъскане на зъбати глави в дъските, шумолене на отдалечаващи се люспи, писъци, изпържващи мозъка ти. Но отвън не долиташе нито звук. Сякаш стаята бе абсолютно изолирана.

Бавно се озърнах наоколо. Бях изпуснала фенера по време на бягството си и нямах намерение да се връщам да го търся. И все пак стаята не беше напълно тъмна. Очаквах, че помещение с толкова малка врата също ще е малко, но се лъжех. Това бе огромна пещера, по-голяма от цялата фабрика. Каменният й таван бе толкова далеко, че се губеше във висините. И тогава нещо привлече погледа ми.

Върху близката стена имаше изображение. Нямаше как да го сбъркам. Три куки, свързани помежду си. Същият мотив като татуировката върху ръката на дядо и върху пръстена, открит в дома на Куентин Хърмс

В следващия миг напълно забравих за него, понеже всичко наоколо се обля в звуци и светлини. Отскочих назад, защото видях по скалната повърхност да се носи нещо, което приличаше на летящ Слеп, възседнат от ездач с копие в ръка. После ездачът метна копието и отекна експлозия, толкова силна и реална, че приклекнах и запуших ушите си с длани. Милион образи се плъзгаха по камъка пред очите ми, докато гледах невярващо, неспособна да ги проследя. Сякаш бях свидетел на епична битка, разиграваща се под самия свод на пещерата. Крясъци и стонове се преплитаха с взривове от светлина, спускащи се мечове и падащи тела. После образите избледняха и на тяхно място дойде нещо друго, което бе още по-ужасяващо.

Това бе кръв. Прясна кръв, която изглеждаше току-що пролята. Всъщност, докато гледах, тя започна да се стича надолу по камъка.

Ако имах достатъчно останал дъх в дробовете, навярно щях да изпищя, но сега успях да надам единствено жалко, тихо скимтене.

И тогава се разнесе нов звук, който тласна мислите ми в съвсем друга насока. Това бе тътнещ, оглушителен рев.

Обърнах се надясно. Там, където допреди малко бе имало масивна стена, сега зееше отворът на дълъг тунел. Звукът идваше от него. Нещо се носеше право към мен, но засега можех единствено да го чуя. Стоях като вкопана в земята, чудейки се дали да си опитам късмета с Джабитите отвън, или да остана тук. Секунда по-късно вече нямах място за избор.

Потопът от кръв изригна от тунела и ме погълна.

Успях да се обърна, така че поне да виждам накъде ме носи течението. Някъде напред тунелът свършваше. Там навярно имаше стена, в която щях да се ударя и да стана на пихтия. Ревът се усили дотолкова, че не можех дори да мисля. Скоро видях причината. Тунелът свършваше внезапно, с отвесен водопад. Нямаше как да разбера колко е висок, но съдейки по оглушителния грохот, кръвта падаше от шеметно разстояние. И аз бях на път да я последвам през ръба.

Опитах да плувам наобратно, но това бе напълно безполезно. Течението беше много по-силно от мен. Вече оставаха не повече от петдесет метра до пропастта, над която се носеше мъгла от червени пръски, когато видях нещо да виси напряко на тунела. Не знаех какво е, но се вторачих в него като удавница, каквато всъщност и бях.

Ако го пропуснех, щях със сигурност да умра. Точно под него, малко преди края на тунела, имаше скална издатина.

Прецених разстоянието внимателно. Нямаше да имам втори шанс. Щом я стигнах, се отблъснах от нея и скочих, протягайки ръце колкото можех по-нависоко, докато имах чувството, че ще изскочат от раменните ми стави. Пръстите ми се обвиха около предмета, който се оказа верига. Брънките и бяха малки и лъскави и отначало си помислих, че няма да ме удържат. И все пак те успяха.

Но само за броени секунди.

И после, крещейки с цяло гърло, полетях в зейналата бездна. Когато вече мислех, че нищо по-лошо не може да се случи, усетих нещо ужасно.

Веригата се увиваше около мен, стягайки крайниците ми, докато се оказах напълно обездвижена. Вече нямаше как да плувам дори ако оцелеех при падането, което впрочем бе малко вероятно. Затворих примирено очи и зачаках края.

DUODECIM

ВЕРИГАТА ДЕСТИН

Падането продължи безкрайно. Продължих да стискам клепачи през цялото време, но в съзнанието си виждах образи, които прелитаха покрай мен сред талазите на тази кървава река. От тъмните и дълбини излизаха лица и се взираха за кратко в мен.

Дядо ми, Върджил Джейн. Той се появи и впери в мен тъжен, пуст взор. Устните му помръдваха и държеше ръката си вдигната. На нея нямаше пръстен, но той ми показваше татуировката върху кожата си и мълвеше нещо, което не успявах да различа, колкото и да напрягах слух. После изчезна.