Довършителката

Пронизваща болка се стрелна по цялата ми ръка, от китката до рамото. Никога в живота си не бях удряла нещо по-твърдо. Дори Кобълът не можеше да се сравнява с него, а аз го бях взривила. Лейдън-Тош не се взриви, но направи друго, почти толкова неочаквано. Просна се по лице.

Трибуните изригнаха в овации, но аз нямах особен повод за веселие, защото дясната ми ръка висеше като откачена, а Лейдън-Тош вече се изправяше на крака без някакви видими поражения. Бях забравила инструкциите на Делф. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш. Не го бях послушала и това бе огромна грешка.

Мярнах за миг трибуните и потреперих, виждайки как Моригон се взира право в Лейдън-Тош, сякаш му заповядва да се изправи. И разбрах, че няма начин да спечеля. Той имаше съюзник, с когото не можех да се меря.

Следващата атака не закъсня. Макар и с една обездвижена ръка, реакциите ми не бяха засегнати, тъй че лесно я избягнах. Но вместо да го ударя с другата ръка, рискувайки да увредя и нея, подскочих и го блъснах с двата си крака в задника, докато профучаваше край мен. Това го запрати извън ринга, право в обкръжаващата ни тълпа. Уъговете се разбягаха във всички посоки, за да не попаднат на пътя му. Той беше като побеснял Крет, само че сто пъти по-силен и хиляда пъти по-смъртоносен.

Старият Сайлъс изкуцука напред и изблея:

– Боец извън ринга. Наказание срещу Лейдън-Тош. Свободен удар за Вега Джейн. Браво, момиче.

За щастие Делф го дръпна встрани преди да бъде премазан от Лейдън-Тош, който се носеше отново насреща ми.

Сега ударите му се посипаха с главозамайваща бързина. Аз всеки път успявах да се отклоня и започнах да прилагам другата си тактика. Да тичам в кръг около него. Той се въртеше след мен и размахваше ръце като мелница, но без да ме улучи нито веднъж. Повтарях си, че това все някога трябва да го изтощи.

Погледнах към Моригон. Тя все така фиксираше с очи Лейдън-Тош, но сега в тях постепенно се надигаше паника.

Явно бе притеснена, че още не съм мъртва. Боеше се, че може и да спечеля. Е, щях да се постарая да я разочаровам докрай.

Описах още един кръг около него, после подскочих и му нанесох ритник в главата с левия си крак. Отново ме прониза адска болка, но затова пък той падна тежко на земята. Със задоволство отбелязах, че този път изправянето му отнема по-дълго време.

Изведнъж осъзнах, че съм допуснала нечувана грешка. Можех да тичам с една парализирана ръка. Но не и с един парализиран крак. Изкрещях от яд, бясна на себе си.

В следващия миг се пляснах по челото.

Камъкът. Проклетият Целебен камък. Извадих го от джоба си и криейки го в длан, бързо го прокарах над увредените си крайници.

И ето че те вече не бяха увредени. Но отново бях изгубила концентрация и това ми струваше скъпо. Чух как тълпата изпищява в един глас и ударът ме улучи в раменете. Изхвърчах на петнайсет метра във въздуха и се строполих извън ринга.

Лейдън-Тош не ме изчака да се върна. Скочи след мен и се приземи с всичка сила с лакът, насочен право в гърдите ми. Но преди да достигне целта си, аз вече не бях там. Той удари пръстта толкова силно, че изкопа еднометров кратер, а около двайсет Уъга изпопадаха на земята, повалени от сътресението.

Втурнах се обратно към ринга и го зачаках, останала без дъх. Знаех, че дължа живота си единствено на присъствието на Дестин. Нейните звена бяха станали студени като лед, поели почти цялата сила на удара, подобен на който само три дни по-рано бе убил на място силен Мъжки Уъг.

Но щом дори не можех да ударя противника си без да се осакатя, как изобщо щях да спечеля? Ако това продължеше в същия дух, все някоя от атаките на Лейдън-Тош щеше да успее и всичко да приключи. Въпреки цялото ми старание той не се уморяваше.

За разлика от мен. Дробовете ми щяха да се пръснат, а сърцето ми вече работеше на предела на възможностите си.

Раменете ми тежаха, а главата ми се цепеше от болка. Нямаше да издържа още дълго.

Противникът ми стоеше неподвижно като истукан, но въздухът наоколо трептеше от огромната енергия, натрупваща се в него. Той се канеше да вложи всичко от себе си в един удар, след който от мен нямаше да остане и помен. Гърлото ми се сви и усетих непоносимо гадене в стомаха.

Обърнах се към Моригон. Тя продължаваше да не откъсва взор от Лейдън-Тош. Никога не бях виждала лицето й толкова напрегнато, толкова... неумолимо. Явно бе взела своето решение. Аз трябваше да умра. А Лейдън-Тош бе инструментът, с който щеше да ме убие. С Нютън Тилт несъмнено бе допуснала грешка, за която горчиво съжаляваше. Но за моята гибел надали щеше да пролее и сълза.

Погледнах отново противника си и разбрах, че моментът е настъпил.

И все пак, когато се впусна срещу мен, ми хрумна точно какво трябва да направя. Нямаше повече място за колебание. Той се мъчеше да ме убие. Е, този медал си имаше две страни.

Без да съм убиец по природа, бях принудена да стана такъв.

Свалих наметката си, оставайки само по риза и панталони и улових две ръце пришитата към нея Дестин.