Довършителката

Лейдън-Тош се задаваше по пътеката към ринга. Носеше проста бяла риза и чифт стари тъмни панталони. Беше бос. Очите му не поглеждаха нито наляво, нито надясно. Уъговете се притискаха един в друг, мъчейки се да се отстранят от пътя му. С приближаването му усетих как Дестин започва да хладнее върху кожата ми. Изпитах паника. Дали веригата не ме изоставяше в този критичен момент?

Първият гонг удари и Сайлъс привика и двама ни в средата на ринга за инструктаж. Пристъпих напред, макар краката ми да не желаеха да се подчинят на командата, идваща от мозъка. Колкото до Лейдън-Тош, той изглеждаше невъзмутим, сякаш бе тръгнал на разходка. Нито веднъж не се обърна към мен, а аз само му хвърлях бегли погледи. Сърцето ми блъскаше така силно в гърдите, че едва чувах вече познатите думи на Сайлъс.

– Искам чист бой. Спазвайте правилата. Ако някой напусне очертанията на ринга, противникът получава свободен удар. – Тук сбръчканият стар Уъг спря, вероятно спомнил си участта на Нютън Тилт. Погледна ме и сякаш за първи път действително ме видя. Уплахата, която прочетох в погледа му, не бе твърде насърчителна. И тогава, с ъгъла на окото си, мярнах Езекил, крачещ сред тълпата в своята бяла роба. Предположих, че е дошъл, за да прецени какъв размер ковчег ще ми е нужен и коя молитва ще е подходяща, щом всичко приключи.

Сайлъс отстъпи назад, но преди да прозвучи вторият гонг, даващ началото на мача, на официалната трибуна се изправи Тансий.

– Това е битката, която ще определи шампиона на Дуелума – прозвуча плътният му глас. – Както всички знаем, предният мач бе помрачен от трагедия. Надяваме се, че това няма да се повтори отново.

Произнасяйки тези думи, той направи пауза и се обърна към Лейдън-Тош, но проклетникът дори не го погледна. Взорът му бе устремен в една точка, на около два метра над мен. Дори вдигнах глава, за да проверя какво има там, но видях единствено въздух.

– Ако Вега Джейн победи, тя ще бъде първата Женска шампион и напълно ще заслужи наградата от хиляда монети. – Тансий очевидно се канеше да добави нещо и по адрес на Лейдън-Тош, но тъй като не му обръщаше и капка внимание, в крайна сметка се отказа. – Нека двубоят започне! – завърши и седна на мястото си.

Сайлъс ни даде знак да се оттеглим в противоположните ъгли на ринга. Подчиних се с готовност, доволна да увелича максимално разстоянието между себе си и Лейдън-Тош.

В последния момент хвърлих поглед встрани и видях Домитар. Той се бе вторачил право в мен и можех да се закълна, че устните му мълвят нещо.

– И преди... Правила си го и преди – бе всичко, което успях да различа.

После цялото ми внимание се върна към ринга. Гонгът удари. Нито Лейдън-Тош, нито аз помръднахме от местата си. Въпреки напиращото чувство за безнадеждност имах своята стратегия – всъщност стратегията на Делф – и възнамерявах да я приложа докрай.

Една дълга минута двамата просто стояхме и се гледахме един друг. Сърцето ми продължаваше да бие като обезумяло, докато секундите отминаваха. Тълпата също бе затаила дъх и никой сред нея не помръдваше.

И тогава се случи неочакваното. Не разбрах как и защо, то просто се случи.

Видях юмрука му да се носи срещу мен с такава шеметна скорост, че изглеждаше невъзможно да избегна съкрушителния удар. Но малко преди кокалчетата да раздробят черепа ми, отскочих високо встрани и се приземих на двата си крака. От трибуните се надигна дружен вик, когато Лейдън-Тош внезапно се озова от моята страна на ринга.

– Майчице мила – изпищя Дарла Гън, улавяйки се за гърдите.

Заобиколих противника си, който се изправи и огледа юмрука си така, сякаш не можеше напълно да проумее защо още не съм мъртва.

После се обърна отново към мен. Аз приклекнах в готовност, но нямаше как да съм подготвена за онова, което последва, защото то бе наистина удивително. Всичко, абсолютно всичко изведнъж се забави. Моето дишане, движенията на тълпата, птиците в небето, вятърът и дори звуците. Всички те сякаш вървяха с една стотна от обичайната си скорост. Видях как един Уъг кихна и това му отне близо минута. Друг развълнуван зрител подскочи нагоре и увисна във въздуха с вдигнати ръце, преди да започне плавното си спускане.

Но най-важен от всичко бе ефектът върху Лейдън-Тош.

Той замахна за следващия си удар полека, лениво, като насекомо, паднало в купичка с мед. Без всякакъв труд се отместих встрани и го наблюдавах как преминава през мястото, където се бях намирала допреди малко. Той се извъртя и ме погледна. Да, Лейдън-Тош ме погледна. Радвах се, че този мерзавец най-сетне е решил да удостои с поглед онази, която се мъчеше да убие. Но щом зърнах очите му, се смразих. Те бяха ужасни, не ще и дума. Но повече ме шокира друго.

Те бяха познати. Вече ги бях виждала и преди, само че не можех да се сетя къде.

Чух някакво свистене. Бях изгубила концентрацията си и сега едва успях да отскоча, преди юмрукът му да профучи край мен с такава сила, че самият въздух сякаш пищеше под напора му. Но този път ударих и аз. Забих лакът в гърба на противника си с цялата си сила и злост, така че очаквах едва ли не да пробия дупка в него.