Довършителката

– Лейдън-Тош имаше Джабити в себе си – произнесох бавно, мъчейки се да осмисля случилото се.

– А според мен пък Джабитите имаха Лейдън-Тош около себе си.

Обърнах се на една страна, подпрях се на лакът и го загледах.

– Вярно, може и така да се каже. – После внезапно ми хрумна тревожна мисъл. – Наметката ми? Мълнията?

– Не бой се, тук са – посочи той към стената. Там, на закачалката, висеше наметката ми. Под плата ясно личаха очертанията на Дестин. Жълтото копие, все още в пълния си размер, стоеше подпряно в ъгъла.

– Замалко да забравя да си сложа ръкавицата, преди да го взема – усмихна се Делф.

С натежало сърце произнесох.

– Делф, цялото село ме видя какво направих.

– Онова, което селото видя, бе как от един Уъг изскочиха два Джабита. След това вече никой не разбираше какво се случва. Освен, разбира се, че ти ги уби. А не смятам, че някой ще те упрекне заради тази постъпка.

– А какво се говори сред Уъговете?

– Че са били Кръвници. Всички разправят само едно и също: „Кръвниците са докопали Лейдън-Тош. Влезли са вътре в него“.

– Но това е пълна лудост!

– Разбира се, но те и вярват.

Въздъхнах и се облегнах на възглавницата.

– Е, посъвзе ли се вече, Вега Джейн?

– Защо?

– Защото те чакат, ето защо.

– Кой ме чака? – попитах подозрително.

Делф ми подаде ръка. Аз бавно я поех и станах от леглото. Позволих му да ме отведе до прозореца. Погледнах навън и челюстта ми увисна.

– Ето кой – рече усмихнато той.

Щом пристъпих прага на къщата и излязох отвън, ми се стори, че цяло Горчилище се е събрало отпред. Във въздуха полетяха шапки и екнаха овации.

– Ве-га Джейн! Ве-га Джейн – скандираха всички безспир.

Чух лай на куче и поглеждайки надолу, видях до краката си

Хари Две. Той очевидно бе пазил моето спокойствие. Погладих го по главата и се обърнах към Делф.

– Какво става тук? – попитах учудено.

– Шегуваш ли се? Време е за награждаване. Ти си шампионката, забрави ли?

Действително, покрай всички перипетии това съвсем ми бе изхвръкнало от ума.

– Тишина! Моля за тишина!

Гласът принадлежеше на Тансий. Тълпата се укроти и се раздели, за да му направи път. Той държеше в ръце два предмета. Единият бе метална статуетка. Другият – платнена торба, здраво пристегната с връв.

– Вега, излез напред.

Пуснах ръката на Делф и доближих председателя на Съвета с колебливи стъпки. Още се чувствах леко замаяна, но гледах да не го показвам.

Тансий се обърна към тълпата и извика:

– Официално обявявам Вега Джейн за победител на Дуелума!

Овациите гръмнаха отново. Сред навалицата от Уъгове се мяркаха множество усмихнати и просълзени лица и само тук-таме по някоя кисела физиономия – като на Ран Дигби, Тед Ракспорт, все още на патерици заради простреляния си крак, и Клетъс Луун, който както обикновено ме гледаше на кръв. В по-задните редици забелязах Кроун и Доджсън да шептят нещо помежду си. И на двамата проклетници им се полагаше Валхал, но за съжаление нямах доказателства срещу тях.

– А сега – рече Тансий, щом отново се възцари тишина – от името на Горчилище те възнаграждавам с твоя трофей.

Той ми подаде статуетката. Навярно я бяха направили специално за случая, защото изобразяваше Женска, вдигнала Мъжки над главата си.

– Младият Ковач Джаспър Форк я изработи – прошепна Тансий в ухото ми. – Твоят колега от Комините.

Поех я с широка усмивка. Огледах се, открих Форк сред тълпата и му благодарих с очи. Той кимна свенливо и заби поглед в краката си.

– А това – разтърси торбата Тансий – са обещаните хиляда монети. С поздравления за първата Женска в историята, спечелила Дуелума. И благодарности за добре свършената работа. – Той ме погледна вторачено. – Заслугата ти е изключителна, Вега Джейн. Ти не само победи в турнира, но и спаси живота на много Уъгове. Цялото село ти е задължено.

Стиснах ръката му и този път тълпата наистина пощуря. Делф стоеше отстрани и се усмихваше сякаш с цялото си тяло. По бузата му се търкулна сълза.

Тансий се обърна радушно към множеството.

– Заповядайте всички на централния площад. Питиетата са от мен, а също и храна на корем. Колкото до Младоците, за тях ще има в изобилие джинджифилова бира. Да вървим!

Думите му бяха последвани от гръмки възгласи на одобрение. Тълпата се клатушна и се устреми към центъра, докато Младоците подскачаха отстрани и вдигаха невъобразим шум.

Щом останахме сами, докоснах Делф по ръката.

– Може ли да отидем да видим баща ти?

– Не искаш ли да празнуваш заедно с останалите?

– Нека първо се отбием при него.

Дъф Делфия трябвало да остане у дома си, защото една от протезите му се пукнала – това ми разказа Делф, докато вървяхме натам. Заварихме баща му седнал на верандата, с лула, захапана между зъбите. Той я почука о стъпалата, за да изкара изгорялата пепел, след което я натъпка отново с Пушливо биле. Забелязах, че този път в заграждението му няма никакви животни.

– Победила си, нали? – рече, докато се ръкувахме, ухилен до ушите. – Знаех си, че ще ги биеш. Размазала си ги, а?

– Ти пък откъде знаеш, след като през цялото време си бил тук? – попитах, но не успях да сдържа усмивката си.

– Ами нали виждам, че си жива, как откъде.