Довършителката

– Умът ти е също толкова чевръст, колкото и тялото, Вега. Вярвам, че ще ги използваш подобаващо срещу Лейдън-Тош. – Той се изправи. – А сега трябва да вървя. Дългът ме зове.

Но на вратата се обърна и ме изгледа продължително.

– Желая ти късмет утре. Както и след това. Знаех, че този ден рано или късно ще настъпи.

И Тансий се изгуби в мрака.

QUINQUAGINTA

НА ЖИВОТ И СМЪРТ

През нощта дълго се въртях в безуспешни опити да заспя. Накрая, преди зазоряване, се отказах и станах от леглото. Взех наметката си и с помощта на здрав канап приших Дестин от вътрешната й страна, през гърба и ръкавите. Това щеше да я скрие от погледите, а също така да затрудни откъсването й от мен. Сложих Камъка и Мълнията в джоба си и излязох, съпроводена от Хари Две.

Бях изработила нещо като сбруя от кожени ремъци и метални болтове от Комините. Когато напуснахме очертанията на селото, я преметнах през гърдите си, поставих кучето вътре и я пристегнах здраво. Вече го бях правила и преди и той приемаше упражнението без особени протести.

Засилих се и полетях във въздуха. Това можеше да е последната ми възможност да се отлепя от земята и да усетя вятъра в лицето си, да го оставя да роши косите ми. Утре вече можеше да не съм жива. Мисълта не беше от най-леките.

Дълго се носих под звездите, а Хари Две се поклащаше щастливо под мен. Не бях сигурна кой от двамата ни се усмихва по-широко. Но моята усмивка бе пропита от меланхолия, по очевидни причини. И когато от време на време поглеждах надолу, ми се струваше, че я долавям и у него. Сякаш онова, което изпълваше моето сърце, по някакъв магичен начин се преливаше в неговото. Кучетата наистина бяха странни, любопитни същества.

Приземихме се на една поляна и аз освободих Хари Две от ремъците. Изрових от джоба си парче сухар и го разделих помежду ни. Той изгълта пая си наведнъж, докато аз гризях своя полека, троха по троха. Вероятно исках да забавя всяка минута. Щеше ми се да не се чувствам така потисната, но не можех да сторя нищо по въпроса.

В главата ми кръжеше рояк от мрачни мисли. Чудех се дали боли, когато умираш. Сетих се как изглеждаше Тилт след фаталния удар на Лейдън-Тош, пратил го директно в Светия парцел. Всичко бе станало толкова бързо, че честно казано, не вярвах той изобщо да е усетил нещо. Но това бе твърде слаба утеха. Дори без болка, смъртта си оставаше смърт. В този миг случайно вдигнах очи към небето и по гърба ми полази тръпка.

Падаща звезда. Тя се носеше през небосклона, докато всички останали просто примигваха кротко по местата си. Скоро останаха далеч зад нея, но тя все не спираше. И тогава ми хрумна внезапна мисъл.

Тази звезда изглеждаше изгубена. И сама. В обширно място като небето това навярно лесно можеше да се случи. Сетих се какво ми казваше дядо ми – че всеки път, когато се появи падаща звезда, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна. Искаше ми се да повярвам, че и моят час най-сетне е настъпил. Че този път промяната е за мен. Но дали означаваше смърт или бягство оттук, само идващият ден щеше да покаже.

Не можех да откъсна поглед от светлата точка, следвана от малка огнена опашка, движеща се навярно с невъобразима скорост. Тогава всъщност не повярвах на дядо си, както Младоците често не вярват на възрастните, когато те се опитват да ги научат на нещо. Но сега, седейки тук, си дадох сметка, че Върджил го е казал съвсем буквално. Промяната наистина щеше да дойде. Той може би е знаел, още преди толкова Сесии, че един ден това ще се случи с мен. Продължавах да съзерцавам малката светла искра. Никога по-рано не бях виждала такава и не знаех колко дълго ще се задържи. По някаква причина отчаяно исках да не угасва – сякаш ако изчезнеше, същото щеше да последва и мен.

И тя остана, докато не се появи нещо, което я заличи завинаги, поне от моя поглед. Пукването на първата зора.

Изтръгната от съзерцанието, станах, протегнах се и потърках очи. Вдигнах Хари Две, пристегнах го отново към гърдите си и се извисих стремително нагоре. Направих няколко стръмни пикирания, следвани от плавно набиране на височина. Кучето явно хареса маневрата, защото всеки път джафкаше доволно.

Приземих се край къщата на семейство Делфия. Гледах да не шумя, макар че те и без това скоро щяха да се събудят. Уъговете поначало рядко се успиват. Бях взела със себе си парче пергамент, върху което надрасках няколко думи с перодръжката си и го пъхнах под вратата.

Наведох се и прегърнах Хари Две. Прощаванията с Уъгове поначало бяха трудни, но не изглеждаше по-лесно да кажеш сбогом и на едно куче. После му заръчах да стои тук. Бележката щеше да обясни всичко.