Довършителката

Лейдън-Тош връхлетя с неуловима за окото скорост, но аз бях подготвена и направих салто над главата му. Когато се намираше точно под мен, се преобърнах във въздуха и омотах скритата под наметката верига около врата му. Щом стъпих здраво на крака, опънах краищата и с цялата си оставаща сила.

Гигантът се отлепи от земята и полетя заднишком, но аз не отслабвах своята хватка, точно както бях сторила с Маниака в огледалото.

Резултатът обаче не беше същият. Всъщност резултатът надмина всички мои очаквания.

Преди да видя каквото и да било, чух писъка.

Само той бе достатъчен, за да се парализирам от ужас. Но онова, което видях, накара дори него да бледнее.

Лейдън-Тош се надигаше бавно. По-точно казано, Лейдън-Тош се разпадаше по шевовете. Тялото му вече бе изправено, но главата я нямаше. Пронизителни викове се разнесоха от трибуните, където Мъжки и Женски припадаха от гледката.

Но това още не бе най-лошата част. Знаех, че тя тепърва предстои.

Лейдън-Тош се разцепи през гърдите, половината от него отиде наляво, а другата – надясно.

– Не! – разнесе се нечий вопъл. Погледнах и видях Моригон да го надава отново и отново. – Не! Не!

Потърсих сред тълпата Кроун. Той се носеше към изхода с разкривено от ужас лице, следван по петите от Доджсън. Дори успя да събори един Младок, изпречил се случайно на пътя му. Проклетият страхливец.

Тълпата, вече готова за бягство, се поспря, за да види по какво крещи Моригон. Аз вече знаех, защото пронизителният писък бе последван от познато скърцане на люспи.

Двата Джабита, от които се бях отървала на косъм в Комините, се разгънаха устремно от своята обвивка, представлявала някога Лейдън-Тош. Стовариха се върху земята с такава тежест, че целият ринг потрепери. Петстотин глави и хиляда чифта очи огледаха околните Уъгове от толкова опасна близост, че те се разпръснаха като пилци, зърнали в тях хищния, неутолим глад. Родители грабваха Младоците си и от всички страни се носеха обезумели викове, но те не можеха да се сравнят с оглушителния писък на чудовищата, възвестяващ предстоящото кръвопролитие.

Погледнах отново Моригон. Трябваше да призная самообладанието й – за разлика от останалите тя не бе побягнала, дори за мое учудване правеше движения с ръце, сякаш искаше да върне Лейдън Тош в предишната му форма. Но бе очевидно, че не й се удава да контролира Джабитите, както не бе успяла да предотврати и гибелта на Тилт. Очите й щяха да изскочат от орбитите от паника и отчаяние.

Отнякъде се разнесе вик „Кръвници, Кръвниците идват“, който начаса бе подет от десетки гърла.

Озърнах се за Тансий и го открих да си пробива път през морето от Уъгове по посока на Джабитите. Той извади нещо изпод наметката си. Беше меч. Този Уъг може да нямаше свръхестествени сили, но затова пък притежаваше смелост в излишък. И все пак не мислех, че ще има шанс да използва своето острие.

Защото Джабитите вече бяха надигнали глави и оголили безбройните си зъби, готвейки се да се хвърлят срещу най-близките Уъгове. Това щеше да е кървава баня, невиждана в историята на Горчилище.

Моригон бе спряла да ръкомаха и гледаше право към мен. Устата и се движеше, произнасяйки нещо. Най-сетне успях да различа думите.

– Помогни ми, Вега! – казваше тя.

Не помня кога съм успяла да бръкна в джоба си и да надяна ръкавицата. Наистина не помня. Но когато подскочих във въздуха, Мълнията вече беше в ръката ми, уголемена до пълния си размер. Извих тялото си и я запратих с всичка сила от дясно наляво, придавайки й въртеливо движение.

Тя полетя тъкмо в момента, когато Джабитите атакуваха. Движеха се успоредно един с друг, което ги правеше идеална мишена. Копието улучи първото чудовище в главата, премина през нея и се устреми към второто.

Последва колосална експлозия. Ударната вълна ме застигна, когато още бях на пет метра над земята и ме завъртя като риба, понесена от бурна вълна. Стори ми се, че летях дълго, дълго време, преди да се ударя в нещо здраво и твърдо.

След това всичко изчезна.

QUINQUAGINTA UNUS

ШАМПИОНКАТА НА ДУЕЛУМА

Отворих очи отведнъж. Нямах намерение да го правя, то просто се случи от само себе си. Опитах да седна, но нечия ръка ме бутна обратно. Погледнах настрани и с немалка изненада зърнах до себе си Делф.

– Добре ли си, Вега Джейн? – попита той с уморен, но обнадежден глас.

– Къде съм? – избъбрих несвързано. – В Болницата? Приюта? Светия парцел?

Той докосна челото ми, сякаш да провери дали имам температура.

– Наред ли ти е главата?

– Къде съм, Делф? – не мирясвах аз.

– У вас, не виждаш ли?

Озърнах се и се уверих, че наистина е така.

– Как съм попаднала тук?

– Аз те донесох.

– Помня, че се ударих в нещо твърдо.

– Да, удари се в мен.

Изправих се полека и видях на челото му цицина с големината на кокоше яйце.

– Как е станало? Нали уж полетях встрани от публиката...

– Ами аз просто притичах да те хвана след онази експлозия.

– А Джабитите? – промълвих, пребледнявайки при спомена за тях.

– Нищо не остана от тях. Благодарение на теб.

– Има ли пострадали Уъгове?

– Само неколцина леко посмачкани в суматохата. Нищо сериозно, ще се оправят.