Довършителката

– Я ме виж само. Няма повече болка. И това ако не е проклето чудо!

Делф огледа внимателно баща си и се обърна подозрително към мен. Разбрах, че ме е разкрил, но нямаше как да му обясня. Издебнах момента и прокарах Камъка и покрай него. Кракът му заздравя начаса. Ръката му престана да виси странно. Затова пък челюстта му увисна от изумление. Той също беше изцелен. А аз бях щастлива и част от вината ми сякаш се стопи.

Разделихме се на Главната. Засега те трябваше да се върнат в Приюта, но по всичко личеше, че Дъф няма да остане още дълго там.

Семейство Тилт се упътиха към дома си, качени на малката си каручка, теглена от стар, дръглив Слеп с посивяла муцуна. Сърцето ми се късаше като ги гледах, но колкото и да ми се искаше, нямаше как да върна сина им обратно. След като не можеше да възстановява крайници, Целебният камък положително не бе способен да възкресява и мъртъвци.

Чух трополенето на каретата дълго преди да ме приближи. Вече се намирах на Долната улица, където тя нямаше какво да търси. Накрая се обърнах и видях Богъл да дърпа юздите, спирайки я точно пред мен. Вратичката се отвори и аз се надявах отвътре да излезе Джон, но вместо него се показа Моригон.

Все още изглеждаше ужасно, което ме накара да се почувствам несравнимо по-добре, въпреки мъката, която бе показала на Светия парцел, въпреки утешителните и думи към семейство Тилт. Стоях и я гледах изчаквателно, докато тя ме измерваше с очи. Чудех се дали ще започне да ме обвинява за фалшифицираното писмо от Тансий, с което я бях подмамила навън, за да се срещна с брат си. С удоволствие отбелязах факта, че на токчета съм по висока от нея. Сега вече аз я гледах отгоре.

– Радвам се, че видях Дъф тази вечер – започна тя. – Изглежда, че бързо привиква с протезите.

– Да, с тях поне няма да е прикован за леглото – отвърнах сухо, очаквайки да чуя какво ще последва.

– Неотдавна говорих и с Делф... Стори ми се далеч по-уверен в речта си отпреди.

– Така е. Просто трябваше да си спомни някои неща, които други са искали да забрави.

– Разбирам.

– Тъй че можеш да спреш да му подхвърляш монети, Моригон. Той вече не се нуждае от съжалението, нито от парите ти.

– Значи според теб съм го правила от съжаление?

– А от какво друго?

– Имаш още много да учиш, Вега. Но сега съм дошла да говорим не за Делф, а за Дуелума.

– Слушам те.

– Знаеш, че другият финалист е Лейдън-Тош.

– Така поне пише на таблото – свих рамене.

– Той не искаше да убие бедния Нютън Тилт.

– Аз бях там. Видях какво се случи. Не беше нужно да го удря толкова силно.

Моригон сведе очи за миг и ми се стори, че устните и потрепериха, но когато ги вдигна отново, погледът и бе твърд.

– Мисля, че и той самият вече е наясно с това.

– Чудесно, защото аз съм следващата. Къде е той впрочем?

– Помолих го да не идва на погребението. Счетох, че ще бъде... неуместно.

– А защо изобщо участва в Дуелума?

– А защо не? – попита предпазливо тя.

– Защото очевидно е по-възрастен от двайсет и четири Сесии.

– Не и според документите му.

– Бих искала да видя тези документи. Просто за да проверя откъде, по дяволите, се е взел.

Тя се престори на изненадана – твърде жалък опит предвид обстоятелствата.

– Той е от Горчилище. Откъде другаде би могъл да се вземе?

Поклатих глава, ясно показвайки неудовлетворението си от отговора.

– Ако изобщо е Уъг, то трябва да е доста необикновен. Да вземем например това, че никой не го е чувал да произнася и дума. А също историята за оня клетник, когото убил в Комините. Трябва да признаеш, че всичко изглежда доста мътно.

– Наистина е мътно – бе неочакваният и отговор. – Зелените и очи се вторачиха в моите, тлеейки отвътре като живи въглени. – Ти няма нужда да се биеш срещу него, Вега.

– Но нали тогава ще ме хвърлят във Валхал?

– Мога да поговоря с Кроун. Ще намерим решение. Дори да те осъдят, ще е за кратко. Но ще има и друго условие.

– Какво? – Скръстих ръце на гърдите си.

– Ти знаеш много повече, отколкото е полезно за един обикновен Уъг.

– Искаш да кажеш, че знам истината – отсякох.

– Условието е, че няма да ти се позволява повече да помниш такива неща.

– А, значи червената светлина – отбелязах хладно. – Впрочем, мисля, че разплетох загадката. Червената явно е по-силна от синята. Делф е бил по-възрастен и по-едър от мен, затова си я използвала срещу него. Решила си, че за изтриването на моите мисли ще е достатъчна и синята, но ето че аз още помня, Моригон. Писъка и всичко останало.

– Какво? – възкликна потресено тя.

– Отначало мислех, че е кошмар. Но постепенно си спомних, също както стори и Делф, с малко помощ от моя страна. Явно със Сесиите ефектът на средството ти отслабва. Пищеше не друг, а той, тичайки покрай мен по твоята пътека. А светлината идваше от теб – за да ни отнеме паметта.

Известно време се гледахме мълчаливо, после аз първа наруших тишината:

– Тъй че благодаря за предложението, но ще си пробвам късмета на арената. Никога повече няма да ти позволя да бъркаш в мозъка ми.

– Знам, че си се справила с досегашните си противници със сравнителна лекота.

– Ако не броим Ракспорт. Той сам неволно се простреля в крака. Или поне така говорят.