Довършителката

може би правилата на Дуелума освобождаваха противниците от всякаква отговорност. Ако беше така, положително трябваше да бъдат променени.

Злината си е злина, независимо при какви обстоятелства е извършена.

Но надали някой тук задълбаваше дотолкова в моралната страна на нещата.

С изненада видях, че по пътеката се задава Делф. Той все още накуцваше и държеше странно ръката си, но състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. По-учудващото бе, че до него вървеше Дъф, с новите си протези и патерица под дясната мишница. Той явно бързо привикваше с тях и гледайки контузения син и безкракия баща, бе трудно да се каже кой кого подкрепя, защото двамата се бяха уловили един друг през кръста.

Отидох да ги пресрещна и прегърнах първо Дъф, като го целунах по бузата, а после и Делф, който ми се стори необичайно чист и спретнат. Допуснах, че е използвал част от печалбата си на залаганията, за да си купи нови дрехи от магазина за мъжко облекло до сладкарницата на Хърман Хелвит.

– Чух за служебната победа, Вега Джейн – каза сериозно Делф. – Но се налага да поговорим за следващия ти двубой.

Дадох му знак да мълчи, защото тъкмо в този момент Езекил излезе пред множеството, като бяла лястовица сред тъмно море. Той произнесе на висок глас молитва, а после и още една. Всички пяхме заедно, след което тялото на Нютън Тилт, славния млад Уъг, покосен в разцвета на силите си, бе предадено на пръстта.

Тансий също изнесе съболезнователна реч, като басовият му глас потрепваше от вълнение. Цяло Горчилище скърбеше, но не се чу и дума за това, че Дуелумът трябва да бъде прекратен, преди да са паднали още жертви. Всеобщото съчувствие очевидно имаше своите граници.

След като той приключи, всички глави се обърнаха към Моригон в очакване, че тя ще завърши тъжната церемония с някой подобаващ Женски коментар, но останаха излъгани. Тя така и не се надигна от стола си, нито погледна към присъстващите. Изглеждаше като замръзнала в буца лед – сякаш мъката и бе по-силна дори от тази на скърбящото семейство Тилт.

По-късно, когато няколко яки Уъгове се заловиха да заравят гроба, а тълпата взе да се разотива, с удивление видях, че Моригон става от мястото си и доближава родителите на Нютън. Тя сложи ръце върху раменете им и започна да им говори нещо на тих глас. Те кимаха, усмихваха се и изглеждаха утешени от думите и. Тя очевидно пръскаше край себе си доброта, съчувствие и подкрепа. Никога не бях срещала по-загадъчен Уъг от нея, защото бях сигурна, че е използвала свръхестествените си сили в опит да ме убие в онова огледало. Никой, който праща Маниаци да изсмукват душите на другите, не се вписваше в моите представи за благочестивост.

Обърнах се към Дъф, когото за пръв път виждах в съзнание от раняването му насам.

– Чудесно се справяш с новите протези – казах. – Придвижваш се също толкова пъргаво, както преди.

Комплиментът явно му достави удоволствие, но в очите му прозираше болка, а юмруците му постоянно се свиваха и отпускаха.

– Е, иска се малко практика, но се справям – рече с безрадостен смях. – А и вече няма да се оплаквам, че ревматизмът ме щрака в коленете, нали?

– Вярно, така е – отвърнах, възхищавайки се на вътрешната му сила.

– Знахарите ми заръчаха още няколко дни да пазя леглото – добави той, като изпъшка и се опря на рамото на Делф. – Но не можех да не дойда, все пак познавам семейство Тилт откакто се помня. Нямаше да е редно. Още не мога да повярвам, че Нютън си отиде. Държал съм го на ръце като Младок. Добро дете беше, никога не е създавал неприятности. Добър момък. – По бузата му се търкулна сълза и в същия миг той нададе остър стон и се улови за крака.

– Не разбирах какво става – мислех, че след ампутацията няма да изпитва повече болка. Погледнах въпросително Делф.

– Трябваше да обгорят краищата на отрязаните места, Вега Джейн – поясни той. – Да ги подготвят за протезите.

– Не занимавай младата дама с подобни глупости, Даниъл Делфия – размаха предупредително пръст баща му, като прикри с усмивка новия спазъм, който премина през лицето му. – И това ако не е най-красивата рокля, която съм виждал през живота си. Нали така, Делф? – сръга той грамадния си син в ребрата.

– Така е, татко, така е – кимна свенливо Делф.

Посегнах към джоба си, където лежеше Целебният камък.

След случилото се с Тилт бях решила, че е най-разумно да го държа подръка. Извадих го предпазливо, така че никой от двамата да не забележи. Дори да не бе способен да възстановява крайници, той положително можеше да кара болката да изчезне. Изчаках Дъф да се обърне към групичка Уъгове, които приближиха да се осведомят за здравето му, и скритом го прокарах покрай останките от нозете му, мислейки за хубави неща. Промяната настъпи почти моментално. Едва бях успяла да прибера Камъка обратно, когато той ме погледна с ведро изражение на лицето.

– Добре ли си, Дъф? – попитах.

– Дали съм добре? Та аз се чувствам направо като нов Уъг, Вега. – И се шляпна засмяно по бедрото.

– За бога, тате, не прави така! – възкликна Делф.

Той обаче се плясна и по другото бедро и застана съвсем прав, без ничия помощ.